Дерек приближи да предната врата и започна да удря с юмруци.
Джеймс го последва. Започваше да се тревожи за племенника си. Никога не го бе виждал толкова вбесен и готов на всичко. Младият мъж спря за миг, изруга високо и отново заудря по заключената врата.
— На Хенри може да се разчита, Дерек — каза Джеймс, когато той спря да блъска по вратата, чакайки да се отвори. — Ако е открил Ашфорд, ще направи всичко възможно, за да спаси Келси. Даже може вече тя да е с него и ти напразно се тревожиш.
— Вярваш ли го?
Надеждата, която проблесна в очите на Дерек го смути. По дяволите! Един мъж не изпитва такива чувства към една любовница. Разбира се, с неговата Джорджина работата не стоеше така. Той също бе искал да я направи своя любовница, но не го бе сторил, а се бе оженил за нея. Обаче племенникът му не можеше да се ожени за това момиче Ленгтън. Не че това имаше значение за Джеймс. Той винаги бе правил това, което му харесва. Ала бъдещият маркиз на Харвестън не можеше да си го позволи.
Когато всичко свърши, ще трябва сериозно да си поговори с момчето. Или по-добре с бащата на Дерек. Да, Джейсън ще съумее да обясни отговорностите на сина си.
Не успя да отговори на въпроса на Дерек, защото входната врата се отвори и пред тях се изправи…
Джеймс бе виждал много неща през живота си, но и той се стресна от уродливото създание на прага, което заговори:
— Защо е целият този шум? Нямате работа тук…
— Ние не мислим така — прекъсна го. — Така че бъди добър и ни позволи да влезем. Незабавно трябва да поговорим с лорд Ашфорд.
Името стресна съществото.
— Той не е тук — успя да изрече накрая.
— Ние пък знаем, че е тук — блъфира Джеймс. — Така че заведи ни при него или ще бъдем принудени сами да го открием.
— Не мога да ви пусна в къщата, джентълмени. Имам заповед да не пускам никого…
— Ще трябва да направиш изключение…
— Не мисля така — заяви мъжът и ръката, която до този миг бе зад гърба му, изскочи напред. Черното дуло на пистолета се насочи срещу двамата неканени гости.
Мъжът бе готов да се разправи с натрапниците. Джеймс мислено прокле глупостта си. Пистолетът му бе под палтото и нямаше време да го извади. Бе изложил на риск не само себе см, но и близките си.
— Няма нужда от пистолети — опита се да успокои слугата.
— Така ли? — самодоволно се ухили гърбавият. Аз пък не мисля така. — Негодникът използва думите на Джеймс. — И след като и двамата сте нарушили частна собственост, май не ми остава нищо друго, освен да ви застрелям.
— Този приятел наистина ли се кани да ви застреля? — чу се зад гърба му спокойният глас на Антъни.
Мъжът стреснато се извърна и се намери лице в лице с Антъни, който бе открил задния вход на къщата.
— Съвсем навреме, стари негоднико — облекчено извика Джеймс, ловко изби пистолета от ръката на слугата и го сграбчи за ризата.
— По-късно можеш да ми благодариш — ухили се брат му.
— А трябва ли? — измърмори и погледна с отвращение към мъжа, който стискаше. — По дяволите, как да му разбиеш носа, когато почти няма такъв? — възкликна той и стовари юмрука си върху лицето на мъжа.
Слугата се свлече в безсъзнание на пода.
— Беше ли необходимо да го удряш? — намръщи се Антъни. — Негодникът можеше да ни каже къде е Ашфорд.
— Едва ли — поклати глава брат му. — Поне не доброволно, а нямаме време да го накараме да проговори. Дерек, претърси този етаж. Аз ще се кача горе, а ти Тони, разбери дали има мазе.
Антъни отлично знаеше, че Ашфорд едва ли ще е на първия етаж, затова изпрати Дерек да го претърси. Или ще се намира в спалнята на втория етаж, или пък в някое скрито място долу в мазето, откъдето никой не можеше да чуе писъците на жертвите.
— Значи мръсната работа пак остава за мен, така ли? — изръмжа и се запъти към коридора. Спря се и извика през рамо: — Ако го откриеш, не го довършвай окончателно. Остави малко работа и за мен.
Джеймс вече бе изкачил половината стълби към втория етаж и не му отговори. Не му отне много време да претърси стаите. Слезе на долния етаж тъкмо когато и Антъни се връщаше от мазето.
— Откри ли нещо? — попита Джеймс.
— Под къщата има дълго мазе, но там няма нищо, освен празни рафтове с щайги и кошове върху тях. Видях и няколко бурета с бира. А ти?
— Таванът е празен. Има само една лампа на пода, което е доста странно.
— И нищо друго? — попита Дерек, който се присъедини към тях, след като претърси първия етаж.
— Там горе имаше една заключена врата. По дяволите, казах си, че съм го открил.
— Успя ли да я отвориш? — понита Антъни.