На Реджи й трябваха няколко минути, за да осмисли чутото, но бързо се съвзе.
— Скандалът не е нещо ново в нашето семейство… Но какво, за Бога, си правила в подобно място? И ако се опиташ да ме лъжеш, че не си лейди, а обикновена проститутка, ще те изхвърля на часа от къщата си.
Очите на Келси се разшириха от изненада, сетне тя избухна в смях. Не бе очаквала, че Реджи ще реагира по този начин, но се почувства доста по-добре.
— Не, няма да те лъжа — рече тя, все още усмихвайки се. Всъщност бих искала да ти кажа истината, но не мога, освен… ако не ми обещаеш, че няма да казваш на никого, дори на съпруга си. И в никакъв случай на Дерек. Ако узнае истината, ще настоява да се оженим, а аз не мога да допусна подобен скандал, който ще опетни името му.
— Но двамата сте… искам да кажа, защо да не узнае истината?
— Той не знае нищо за мен, освен няколкото лъжи, които му наговорих. Когато взех решение да поема по този път, трябваше да си измисля нова самоличност. Не можех да допусна моето семейство да се опозори от постъпката ми. Дерек смята, че майка ми е била гувернантка и аз съм имала възможност да получа добро образование и затова обноските ми са като на дама.
— Не съм чувала по-голяма глупост. Нима ти е повярвал?
— Защо да не ми повярва, като се има предвид къде ме видя? — опита се да защити Дерек.
— Хмм, предполагам, че може би си права — неохотно се съгласи Реджи. — Но каква е истината?
— Обещаваш ли, че няма да кажеш на никого?
— Дори и на съпруга ли си? — опита се да я придума Реджина. — Ще го накарам да се закълне…
— Не, не искам да казваш дори и на него.
— Е, добре, обещавам — въздъхна младата жена. Келси кимна и отпи от чая, чудейки се от къде да започне. Може би с родителите си…
— Моят баща беше Дейвид Ленгтън, четвъртият граф на Ленкасъл от Кетъринг.
— Мили Боже, не е ли онзи граф, който в началото на годината бе… — Реджи млъкна и лицето й пламна от смущение.
Младата жена се наведе и я потупа по ръката.
— Не се безпокой, вече съм свикнала. Да, моята майка го застреля. Не е имала намерение да го убива. Просто беше бясна заради постоянните му загуби на комар. Току-що бе загубил и наследството си, в това число и нашия дом. Заради някаква глупава игра на карти.
— Значи затова майка ти е стреляла в него?
— Да. Мама е била толкова шокирана, че го е убила, и без да се замисли, се хвърлила от прозореца. Все още си мисля, че ако се бях качила при тях навреме, можех да го предотвратя.
Сега бе ред на Реджи да я потупа успокоително по ръката.
— Не е възможно да вразумиш някого в подобно състояние. Понякога обстоятелствата са по-силни от нас.
— Знам — въздъхна Келси. — Моите родители никога не са се карали пред прислугата. В онзи ден пред вратата на салона се бяха строили поне седмина от слугите, заслушани в крясъците на мама. Дори един от тях ме дръпна настрани, за да ми попречи да вляза при тях. Не биваше да безпокоя родителите си. После прозвуча изстрелът и…
— Това е толкова трагично… О, скъпа моя, доколкото си спомням, всички го нарекоха „трагедията“, нали?
— Да — кимна тя и потръпна. — Родителите ми наистина бяха напълно разорени. Онова копеле, което бе спечелило на карти, се появи в къщата ни само няколко дни след погребението, за да изгони мен и сестра ми.
— Мръсно копеле! — кипна Реджи, изпълнена с искрено съчувствие към приятелката си. — Кой е той? Иска ми се да го запозная с чичо Джеймс.
Келси слабо се усмихна.
— И аз бих искала да знам, но тогава не бях на себе си и не помня името му.
— Бедното ми момиче. Нищо чудно, че си попаднала в онзи дом.
— Не беше заради това, Реджи — възрази тя. — Ние все още имахме роднини, при които да отидем — леля Елизабет, сестрата на мама, ни прие в къщата си. Тя е много мила и добра жена, но ти вече си се запознала с нея.
— О, Господи! Значи онази жена в хотела е била леля ти?
— Да, двете със сестра ми са дошли в Лондон да напазаруват за Коледа. Те не знаят какво съм направила. И тях трябваше да излъжа. Те си мислят, че съм тук, за да се грижа за една болна приятелка, която е на смъртно легло.
Реджи се намръщи.
— Сега вече съвсем ме обърка.
— Съжалявам, не биваше да се отклонявам от разказа си. След смъртта на родителите ми двете с Джийн отидохме да живеем в къщата на леля Елизабет и тя се отнасяше с голяма обич и внимание към нас. Всичко щеше да бъде наред, ако съпругът на леля ми, чичо Елиът, имаше малко повече късмет.