— Да не би да е мошеник?
— Не. Просто се оказа слаб човек. Той произхожда от добро, но бедно семейство. Къщата, в която живеят, е на нашия род. Мама никога не можа да разбере защо Елизабет се е омъжила за него, но тя го обича и повече от двадесет години двамата живеят щастливо. Леля не знае какво се е случило. Трябваше да й спестим тези тревоги.
— И той ли е загубил всичко на карти?
— И аз така си помислих отначало, когато заварих чичо Елиът пред почти празна бутилка уиски. Каза, че смята да се самоубие. Той винаги е работил, за да издържа семейството си и имаше добра работа, обаче я загубил. Беше толкова отчаян, смяташе, че няма да може да си намери друга работа и бе решил, че не му остава друг изход, освен да сложи край на живота си. Според мен бе изгубил вяра в себе си.
— Значи наистина е слаб човек — презрително махна с ръка Реджи.
— Точно така. Въпреки всичко те продължаваха да живеят, сякаш нищо не се бе случило. Дори бяха прибрали при себе си мен и сестра ми, когато не можеха да си го позволят. Той нямаше никакви спестени пари и вече никой не му давал на заем. Бил напълно разорен. Призна ми, че след три дни кредиторите му ще дойдат, за да ни изхвърлят от къщата. Леля ми, аз и сестра ми щяхме да останем на улицата, ако той не си плати дълга в уречения срок.
Реджи въздъхна.
— Предполагам, че си го убедила да не се самоубива. Не съм сигурна, че щях да постъпя по същия начин.
— Нима това щеше да оправи нещата? За леля ми щеше да е още по-ужасно. Не само ще я изхвърлят от собствения й дом, ами щеше да загуби и съпруга си. Нямахме никакво време. За три дни чичо Елиът не би могъл да ми намери богат съпруг.
— Да, предполагам, че е нужно повече време за това — съгласи се приятелката й. — Освен, ако някой не те е ухажвал със сериозни намерения Но вероятно не е имало такъв човек?
— Да. Аз все още бях в траур, а и съвсем наскоро бях пристигнала в града. Не бях представена в обществото и не познавах подходящи мъже. Чичо ми също. Можех да си потърся някаква работа, ала едва ли щяха да ми плащат достатъчно, за да покрия дълга на Елиът. Освен това трябваше да мисля и за сестра си. Тя е само на дванадесет години и сега аз отговарям за нея.
— И на теб ти хрумна идеята да се продадеш — заключи Реджи.
Келси се засмя.
— На мен?! Нямах представа, че подобни неща са възможни.
— Да, предполагам, че не си имала — ухили се тя. — Значи предложението е дошло от чичо ти?
Келси поклати глава.
— Не съвсем. Онази нощ той бе доста пиян и говореше несвързано. Спомена, че имал приятел, който също бил разорен, но дъщеря му го спасила, като се продала на някакъв стар развратник, който си търсел девственица. Сетне добави, че някои мъже били готови да платят добра сума за нова и „свежа“, както се изрази той, любовница.
— Не мога да повярвам, че си е позволил да говори подобни неща пред невинната си племенница! — ужасено възкликна Реджи.
— Сигурна съм, че ако беше трезвен, никога не би го направил, но той наистина беше доста пиян. Това беше някакво разрешение. Струва ми се, че тогава и аз не съм мислила по-ясно от него, макар да бях напълно трезва. Накрая го попитах дали познава някого, който би искал да си купи нова любовница. Той не познаваше, но ми каза, че знаел за едно място, което се посещавало от богати благородници и където могат да ме представят. Можело да получа много изгодно предложение.
Реджи се намръщи.
— Не ми звучи като търг?
— Аз също не знаех какво ме очаква — призна Келси. — Не предполагах, че ще попадна в публичен дом, но вече се бях съгласила. Нямаше друг начин за три дни да се намерят толкова пари, че чичо Елиът да плати на кредиторите си. Ако се откажех, леля Елизабет и сестра ми щяха да се озоват на улицата, а той сигурно щеше да се самоубие. Не исках леля ми да страда, нито пък можех да позволя сестра ми да гладува. Тя трябваше да има дом и един ден да сключи подходящ брак. Джийн не бе виновна за нещастието.
— Ти също не си била виновна.
— Така е, но аз поне можех да направя нещо, за да спася семейството си. Така че сторих това, което трябваше. Не се оказа толкова лошо, Реджи. Аз съм много щастлива с Дерек.
— Ти го обичаш, нали?
— Да.
— Тогава се омъжи за него.
— Не. Аз се отказах от възможността един ден да се омъжа в мига, в който ме качиха на онази маса пред благородниците, които наддаваха за мен.
— Дерек явно не го е грижа, щом те е помолил да се омъжиш за него — възрази Реджи.
— Дерек може и да е забравил къде ме е срещнал, обаче аз никога няма да забравя. Освен това имаше достатъчно време, за да премисли всичко и да се вразуми. Повече не е повдигал въпроса за женитба.