Артър Конан Дойл
Отровният пояс
Професор Челинджър #2
Повествование за едно ново приключение на професор Джордж Е. Челинджър, лорд Джон Рокстън, професор Съмърли и г-н Е. Д. Малоун, откривателите на „Изгубеният свят“
Глава първа
Размиването на линиите
От изключителна важност е сега, веднага, докато тези изумителни събития са все още ясни в паметта ми, да ги запиша с онази фактическа точност, която времето би могло да размие. Но дори докато го правя, продължавам да недоумявам как стана така, че тъкмо на нашата групичка от „Изгубеният свят“ — професор Челинджър, професор Съмърли, лорд Джон Рокстън и самия аз — се случи да преживее това невероятно приключение.
Когато, преди известен брой години, отразих в „Дейли Газет“ нашето епохално пътуване в Южна Америка, и през ум не ми минаваше, че тъкмо на мен ще се падне да разкажа за едно допи още по-странно преживяване — безпрецедентно сред всички анали на човечеството и такова, което би трябвало да изпъква в историческите летописи, подобно на грамаден връх сред скромните била наоколо. Самото събитие винаги ще бъде смайващо, но обстоятелствата, при които ние, четиримата, бяхме заедно по време на тази изумителна случка, се сформираха по напълно естествен начин. Ще разкажа събитията, които я предхождаха, възможно най-сбито и ясно, макар да съзнавам добре, че колкото по-пълни са подробностите около подобна тема, толкова по-охотно би ги приел читателят, тъй като общественото любопитство си остава ненаситно.
Падаше се петък, двайсет и седми август — една дата, навеки запечатана в историята на света — когато отидох в редакцията на вестника, в който работех, и помолих господин Макардъл, който оглавяваше отдел „Новини“, за тридневен отпуск. Добрият стар шотландец поклати глава, почеса се по оредяващия червеникав хвръкнал бретон и най-накрая даде глас на неохотата си.
— Мислех си, господин Малоун, че в близките дни бихме могли да се възползваме от вашите умения. Имам предвид една история, към която единствен вие бихте могли да се отнесете подобаващо.
— Съжалявам — казах аз и се опитах да прикрия разочарованието си. — Разбира се, че ако съм нужен, то с това въпросът ще бъде приключен. Но ангажиментът ми беше важен и от личен характер. Ако мога да бъде…
— Всъщност не виждам как бихте могли.
Опитах се възможно най-бързо да преглътна горчивината, която изпитах. Все пак вината си беше само моя, тъй като вече трябваше да съм разбрал, че един журналист няма никакво право да планира времето си сам.
— Значи въпросът е приключен — казах аз с цялата ведрина, която съумях да призова у себе си в толкова кратък срок. — С какво точно искате да се заема?
— Всъщност бих искал просто да интервюирате онзи дяволски мъж, който живее в Ротърфийлд.
— Да не би да имате предвид професор Челинджър? — възкликнах аз.
— Тъкмо него. Миналата седмица цяла миля гонил по петите Алек Симпсън от вестник „Къриър“, надолу по главния път. Вероятно сте прочели за случилото се в полицейския доклад. Нашите момчета по-скоро биха интервюирали някой алигатор, избягал от клетката си в зоопарка. Но вие бихте се справили, струва ми се — все пак сте стари приятели.
— О — рекох аз, страшно облекчен, — това улеснява нещата. По една случайност отпускът ми беше необходим тъкмо защото трябваше да навестя професор Челинджър в Ротърфийлд. Всъщност сега се пада годишнината от нашето славно приключение из платото отпреди три години — той покани цялата ни група да празнуваме в дома му.
— Отлично! — викна Макардъл, като потъркваше ръце и грееше доволно иззад очилата си. — Значи ще успеете да измъкнете повече информация от него. За всеки друг бих казал, че говори пълни фантасмагории, но все пак се е случвало той да има право и кой знае, може би отново е така!
— Какво да измъкна от него? — попитах аз. — С какво се е занимавал?
— Не прочетохте ли писмото му на тема „Научни вероятности“ в днешния „Таймс“?
— Не.
Макардъл се наведе и вдигна един брой от пода.
— Четете на глас — каза той, като посочи с пръст една колонка. — На драго сърце бих го чул отново, тъй като не съм убеден, че съумях да вникна в целия смисъл, който този човек е вложил в думите си.
Това беше писмото, което прочетох на новинарския редактор на „Газет“:
НАУЧНИ ВЕРОЯТНОСТИ
Сър, прочетох с развеселение, но не без да изпитам и някои не толкова ласкави чувства, самодоволното и напълно нелепо писмо от Джеймс Уилсън Макфей, което неотдавна се появи на страниците на вашия вестник, на тема тъмните сенки сред линиите на Фраунхофер в спектъра на светлината, излъчвана както от планетите, така и от неподвижните звезди.