— Получи се подобна телеграма и от Париж, където ситуацията все още не е толкова сериозна. Изглежда, Индия и Персия са изцяло покосени. Славянското население в Австрия е изтребено, докато германското е почти незасегнато. Общо казано, обитателите на полята и крайбрежията, доколкото разбирам от оскъдната налична информация, са изпитали ефектите по-бързо, отколкото онези, които живеят във вътрешността на континентите и по високите части. Дори малко увеличение в надморската височина се отразява значително и може би, ако някой от човешката раса оцелее, той би се намирал именно на някой висок планински връх, подобен на библейския Арарат. Дори нашето хълмче може да се окаже временен остров сред едно бедствено море. Но с настоящите темпове, след няколко кратки часа, ние всички ще бъдем потопени.
Лорд Джон Рокстън избърса потта от челото си.
— Онова, което не мога да проумея — каза той, — е как можете да стоите тук и да се смеете с тази купчина телеграми в ръката. Аз съм се сблъсквал със смъртта по-често от повечето хора, но повсеместна смърт — това е ужасно!
— Колкото до смеха — каза Челинджър, — не забравяйте, че както и вас самия, аз не съм незасегнат от възбуждащите мозъчни ефекти на етеровата отрова. Но колкото до ужаса, който повсеместната смърт явно всява у вас, бих казал, че донякъде преувеличавате. Ако ви пуснат в открито море, сам, в обикновена лодка, в неизвестна посока, разбира се, може да се почувствате съкрушен. Изолацията, несигурността биха ви потиснали. Но ако се отправите на вашето пътешествие в хубав кораб, придружен от всички роднини и познати, бихте чувствали поне, колкото и да остава неизвестна посоката, че по време на общото и споделено преживяване до края ще останете в същата тази общност. Една самотна смърт може и да е ужасяваща, но една повсеместна такава, която изглежда и толкова безболезнена, не е, по моя преценка, повод за страх. Напротив, аз изпитвам съчувствие към човека, който се ужасява от мисълта да оцелее, след като всичко научено, прочуто и възвишено е изчезнало навеки.
— Какво тогава предлагате да направим? — попита Съмърли, който за разлика от друг път, беше кимал в съгласие с доводите на своя побратим учен.
— Да обядваме — каза Челинджър, когато в къщата се разнесе ударът на гонга от кухнята. — Имам готвачка, чиито омлети отстъпват единствено пред нейните котлети. Не ни остава друго, освен да вярваме, че никое космическо смущение не е притъпило нейните изключителни умения. Моето „Шарцбергер“ от 96-та също трябва да бъде спасено, доколкото зависи от общите ни и искрени усилия, от ужасната съдба виното от една отлична реколта да не бъде изпито.
Той повдигна огромното си тяло от писалището, на което бе седял, докато бе обявявал края на света.
— Хайде — каза той. — Колкото по-малко време ни остава, толкова по-необходимо е да го прекараме в трезва и разумна наслада.
И наистина, обядът се оказа много приятен. Вярно е, че не можехме да забравим за ужасната ситуация, в която се намирахме. Цялата сериозност на случващото се беше надвиснала над умовете ни и превземаше мислите ни. Но несъмнено тъкмо душата, която никога не се е изправяла пред смъртта, най-силно се плаши от нея накрая. Всеки един от нас, през един величав период от живота си, бе живял в нейното присъствие. Колкото до дамата, тя се осланяше на решителните напътствия на своя могъщ съпруг и на драго сърце щеше да го последва накъдето я отведе. Бъдещето ни принадлежеше на съдбата. Настоящето — на нас.
Прекарахме го във ведро другаруване и лека забава. Умовете ни бяха, както вече казах, необичайно бистри. Дори аз бях духовит на моменти. Колкото до Челинджър, той бе чудесен! Никога не бях осъзнавал вроденото величие на този човек, размаха и мощта на неговите прозрения. Съмърли го подмами със своя вечен язвителен критицизъм, докато лорд Джон и аз се смеехме на двубоя, а дамата, сложила ръка на ръкава му, удържаше под контрол шумните изблици на философа.
Живот, смърт, орис, човешката съдба — това бяха поразителните теми през онзи паметен час, станал съдбоносен с факта, че с напредването на обяда необичайните и внезапни възторзи в ума ми и гъделите в крайниците ми оповестиха, че невидимият прилив на смъртта бавно и леко се надига около нас. В един момент видях как лорд Джон внезапно слага ръка пред очите си, а в друг забелязах как Съмърли изведнъж се стоварва в стола си. Всеки дъх, който поемахме, бе зареден с тези странни сили. И въпреки това умовете ни бяха щастливи и в покой.