— О, небеса, Челинджър, нали не мислите, че можете да спрете етера с гланцирана хартия?
— Всъщност, многоуважаеми приятелю, смисълът на моето предположение лекичко ви убягва. Положихме толкова много усилия не за да спрем етера. А за да задържим кислорода. Вярвам, че ако можем да накараме атмосферата да остане хипероксидирана достатъчно дълго време, може да успеем да запазим здравия си разум. Аз имам два цилиндъра с газ, а вие ми донесохте още три. Не е много, но е нещо.
— Колко дълго ще издържат?
— Нямам никаква представа. Няма да ги включваме, докато симптомите ни не станат непоносими. След това ще започнем да разпределяме газа на малки дози, щом стане жизненонеобходимо. Може да ни спечели няколко часа, вероятно дори няколко дни, през които ще можем да наблюдаваме от убежището си един унищожен свят. Нашата собствена орис получава такава отсрочка, че ни предстои да преживеем онова уникално събитие, в което ние, петимата, по всяка вероятност, ще бъдем безусловната последна стража на човешката раса, по време на нейния марш към неизвестността. Може би ще бъдете така добри да ми помогнете с цилиндрите. Струва ми се, че атмосферата вече започва да става по-тягостна.
Глава трета
Потопени
Помещението, където бе предопределено да се развие действието на нашето незабравимо преживяване, представляваше една очарователна всекидневна, обзаведена в дамски стил, с площ от около двеста и петдесет квадратни фута. В края ѝ, отделена със завеса от червено кадифе, се намираше друга малка стая, в която се помещаваше гардеробът на професора. Тя на свой ред водеше към една голяма спалня. Завесата все така висеше на мястото си, но будоарът и гардеробът, за целите на нашия експеримент, можеха да бъдат разглеждани като едно общо помещение. Едната врата и рамката на прозореца бяха облепени с гланцирана хартия, с което бяха на практика запечатани. Над другата врата, която водеше към стълбищната площадка, имаше ветрилообразен прозорец, който можеше да бъде отворен посредством връвчица, в случай че необходимостта от проветрение станеше напълно наложителна. Във всеки ъгъл имаше по една голяма саксия с храст в нея.
— Как да се отървем от излишния въглероден двуокис, без да пилеем прекомерно кислорода си, е един деликатен и жизненоважен въпрос — каза Челинджър, като се огледа наоколо, след като петте метални цилиндъра бяха подредени от единия до другия край на стената. — Ако имах повече време за подготовка, можех да съсредоточа умствената си мощ върху по-цялостното разрешаване на този проблем, но към момента това трябва да ни свърши работа. Храстите ще послужат донякъде. Два от цилиндрите с кислород са в готовност да бъдат включени мигновено, за да не бъдем изненадани неприятно. В същото време би било добре да не се отдалечаваме твърде много от стаята, тъй като кризата може да връхлети внезапно и спешно.
Имаше един широк, нисък прозорец, който водеше към тераса. Гледката от него бе същата като онази, на която вече се бяхме наслаждавали от кабинета. Погледнах навън и никъде не забелязах признаци за смущение. Точно пред очите ми имаше един път, криволичещ надолу по склона на хълма. Един кабриолет от железопътната гара — от онези праисторически превозни средства, които се срещат само по провинциалните ни градчета — бавно креташе нагоре по хълма. Малко по-надолу млада бавачка буташе детска количка и водеше още едно дете за ръка. Синкавият пушек, който се издигаше над къщите, придаваше на целия просторен пейзаж усещане за уседналост и домашен уют. Никъде сред сините небеса или огряната от слънце Земя нямаше признаци за надвиснал катаклизъм. Земеделските работници отново бяха в полята, а играчите на голф, по двойки и четворки, все така прекосяваха от една дупка към следващата на игрището. В собствената ми глава цареше един толкова необичаен смут и опънатите ми нерви бяха така разклатени, че безразличието у тези хора ми се струваше поразително.
— Онези там сякаш не чувстват никакви признаци на заболяване — казах аз, като посочих надолу към игрището.
— Някога играли ли сте голф? — попита лорд Джон.
— Не, никога.
— Е, млади приятелю, когато го направите, ще научите, че щом веднъж се е захванал с игра на голф, само краят на света би откъснал един истински играч от неговото занимание. Аха! Ето го отново и познатия телефонен звън.
От време на време, докато продължаваше обядът и след неговия край, силният, настойчив звън бе призовавал професора. Той ни съобщаваше новините по реда, в който ги получаваше, посредством няколко кратки изречения. Подобни ужасяващи известия никога преди не са били отразявани в историята на света. Огромната сянка, която се промъкваше откъм юг, наподобяваше смъртоносен прилив. Египет беше преминал през своята фаза на бълнуване и в момента се намираше в безсъзнание. Испания и Португалия, след една подивяла лудост, по време на която католиците и анархистите бяха воювали до отчаяние, вече бяха замлъкнали. Телеграмите от Южна Америка бяха спрели да пристигат. Южните щати на Северна Америка, след няколко ужасяващи междурасови безредици, бяха покосени от отровата. На север от щата Мериленд ефектите все още бяха незначителни, докато в Канада почти не се наблюдаваха. Белгия, Холандия и Дания на свой ред бяха засегнати. Отчаяни съобщения летяха от всички краища на света към големите научни центрове, като молеха за съвет химиците и лекарите, прочути в цял свят. Астрономите също бяха залети със запитвания. Нищо не можеше да се направи. Случващото се беше повсеместно и отвъд нашето човешко познание и контрол. Настъпваше смърт — безболезнена, но неминуема — смърт за млади и стари, слаби и силни, бедни и богати, без надежда или възможност за бягство. Такива бяха новините, за които в откъслечни и смутени съобщения ни беше осведомил телефонът. Големите градове вече бяха наясно със своята съдба и доколкото можехме да разберем, се подготвяха да я посрещнат достойно и смирено. И въпреки това нашите играчи на голф и събирачи на реколта весело рипкаха като агънца, в сянката на надвисналия касапски сатър. Струваше ми се удивително. И все пак, как можеха да знаят? Всичко това ни бе връхлетяло с един-единствен величествен замах. Какво в сутрешния вестник би могло да ги разтревожи? А сега беше едва три часът следобед. Ала докато ги гледахме, постепенно си пролича, че мълвата се бе разнесла, тъй като видяхме как жътварите се разбягват от полята. Някои от играчите на голф се завръщаха в клуба. Тичаха, сякаш искаха да се скрият от внезапно плиснал дъжд. Момчетата, които носеха стиковете им, подтичваха след тях. Други продължаваха играта си. Бавачката бе потеглила в обратна посока и забързано буташе количката нагоре по хълма. Забелязах, че бе вдигнала ръка на челото си. Кабриолетът беше спрял и умореният кон, навел глава към коленете, си отдъхваше. Над всички тях се ширеше едно идеално лятно небе — огромен купол от непокътната синева, с изключение на няколко пухкави бели облачета над възвишенията в далечината. Ако човешката раса трябваше да умре днес, това поне щеше да се случи на един величествен смъртен одър. И въпреки всичко цялата тази мирна природна красота правеше ужасяващата и цялостна разруха още по-покъртителна и страховита. Несъмнено — светът бе твърде хубав дом, че да бъдем така рязко и безмилостно изтръгнати от него!