Но споменах, че телефонът прозвъня още веднъж. Внезапно чух гръмовният глас на Челинджър откъм коридора.
— Малоун! — възкликна той. — Вас търсят.
Затичах се надолу към апарата. Макардъл се обаждаше от Лондон.
— Вие ли сте, господин Малоун? — извика познатият ми глас. — Господин Малоун, събитията в Лондон са ужасяващи. За бога, вижте дали професор Челинджър не може да предложи нещо, което да се направи.
— Нищо не може да предложи, сър — отговорих аз. — Той счита кризата за световна и неизбежна. Тук имаме малко кислород, но той може само да отложи съдбата ни с няколко часа.
— Кислород! — извика измъченият глас. — Няма време да си набавя. Откакто тръгнахте тази сутрин, в офиса настана истински хаос. Вече половината от редакцията е в безсъзнание. Самият аз изпитвам тягостна немощ. От прозореца ми се вижда как хората лежат на тълпи по улица „Флийт“. Цялото движение е преустановено. Ако се съди по последните телеграми, целият свят…
Гласът му беше започнал да заглъхва и внезапно замлъкна. Миг по-късно през слушалката чух глухо тупване, сякаш главата му се бе стоварила върху бюрото.
— Макардъл! — извиках аз. — Макардъл!
Не последва отговор. Докато слагах слушалката обратно на мястото ѝ, вече знаех, че никога повече няма да чуя гласа му.
В този миг, точно след като отстъпих на крачка от телефона, то ни връхлетя. Все едно бяхме плувци, застанали до раменете във вода, които внезапно са били потопени от придошла вълна. Сякаш една невидима ръка безшумно ме бе стиснала за гърлото и бавно изстискваше живота от тялото ми. Осезаемо изпитах огромен натиск върху гръдния си кош, мощно пристягане в главата, силен звън в ушите и ярки светлини пред очите си. Олюлях се и се хванах за перилата на стълбището. В същия миг, забързан и пръхтящ като бивол, Челинджър прелетя покрай мен, като някакво ужасяващо видение, с мораво лице, кървясали очи и щръкнала коса. Дребничката му съпруга, на вид напълно в несвяст, беше преметната през огромното му рамо и той опипом се втурна нагоре по стълбите, като лазеше и се препъваше, но носеше както себе си, така и нея, единствено посредством непреклонната си воля, през тази отровна атмосфера към временната безопасност на убежището. След като станах свидетел на това усилие, аз също забързах нагоре по стълбите, като пълзях и падах, стиснал перилото, докато не се стоварих по лице, почти в несвяст, на най-горната площадка. Стоманените пръсти на лорд Джон се вкопчиха в яката на сакото ми и миг по-късно вече лежах проснат по гръб, неспособен да говоря или помръдна, на килима в будоара. Жената лежеше до мен, а Съмърли се беше свил на един стол до прозореца, почти притиснал глава в коленете си. Сякаш насън, видях как Челинджър, приличащ на някакъв чудовищен бръмбар, пълзи бавно по пода, и миг по-късно чух нежното съскане на излизащия кислород. Челинджър си пое дъх два или три пъти, възможно най-дълбоко, а дробовете му ръмжаха, докато вдишваше живителния газ.