— Работи! — извика ликуващо той. — Предположенията ми се оправдаха!
Той отново стоеше на крака, разбуден и силен. С цилиндър в ръка, той се втурна към съпругата си и го задържа пред лицето ѝ. След няколко секунди тя простена, размърда се и се изправи до седнало положение. Той се обърна към мен и аз усетих бавния и топъл прилив на живот в артериите си. Разумът ми казваше, че това е само отсрочка, но при все това, колкото и нехайно да се изказваме за стойността на живота, сега всеки час на съзнателно съществуване ми изглеждаше безценен. Никога не бях изпитвал подобна тръпка на чувствена радост като тази, която ми донесе този прилив на живот. Тежестта се отмести от дробовете ми, напрежението около челото ми спадна и ме обзе чувство на покой и нежно, лежерно доволство. Лежах и наблюдавах как Съмърли се съживява в резултат на същия лек, а накрая дойде ред и на лорд Джон. Той скочи на крака и ми подаде ръка, за да се изправя, а Челинджър вдигна съпругата си и я сложи да легне върху кушетката.
— О, Джордж, толкова съжалявам, че ме съживи — каза тя, като го държеше за ръката. — Вратата към смъртта, както сам каза, е окичена с красиви, бляскави завеси; и щом задушаващото чувство премина, всичко стана неописуемо блажено и красиво. Защо ме изтегли обратно?
— Защото бих искал да преминем през нея заедно. Заедно сме от толкова много години. Би било тъжно да се разделим във върховния момент.
За миг, в неговия нежен глас, аз долових един нов Челинджър, много по-различен от грубия, шумен, арогантен мъж, който поравно бе удивлявал и обиждал своето поколение. Тук, в сенките на смъртта, се намираше най-съкровеният Челинджър — мъжът, спечелил и задържал любовта на една жена. Внезапно настроението му се промени и той отново се превърна в нашия силен водач.
— Единствен аз от цялото човечество видях и предсказах тази катастрофа — каза той и в гласа му долових въодушевление и научен триумф. — Колкото до вас, драги мой Съмърли, вярвам, че и последните ви съмнения по отношение на замъгляването на линиите в светлинния спектър са били разсеяни и повече няма да твърдите, че писмото ми в „Таймс“ е било написано вследствие на самозаблуда.
Както никога, нашият свадлив съратник бе глух за всякакви предизвикателства. Той не можеше да направи нищо друго, освен да седи, да си поема дъх и да протяга своите дълги, тънки крайници, сякаш за да се увери сам, че наистина все още се намира на тази планета. Челинджър се приближи до цилиндъра с кислород и силното съскане започна да отслабва, докато накрая се чуваше съвсем тихичко как продължава да се процежда навън.
— Трябва да пестим запасите си от кислорода — каза той. — Сега атмосферата в стаята е силно хипероксидирана и доколкото виждам, никой от нас не изпитва каквито и да било симптоми на изтощение. Само посредством реални експерименти можем да установим какво количество, прибавено към въздуха, ще е нужно за неутрализиране на отровата. Нека видим как ще се отрази това.
Около пет минути или повече седяхме в безмълвно тревожно напрежение и наблюдавахме собствените си възприятия. Тъкмо бях започнал да си мисля, че отново усещам пристягането около слепоочията си, когато госпожа Челинджър нададе вик откъм кушетката, че ѝ призлява. Съпругът ѝ усили притока на газ.
— В донаучни времена — каза той, — във всяка подводница държали по една бяла мишка, тъй като нейният по-нежен организъм показвал признаците на зловредната атмосфера, преди моряците сами да ги усетят. Ти, мила моя, ще бъдеш нашата бяла мишка. Аз вече увеличих подаването на кислород и ти се чувстваш по-добре.