— Да, чувствам се по-добре.
— Възможно е да сме улучили точното съотношение. След като установим точно колко малко ще ни стига, би трябвало да успеем да изчислим колко дълго ще успеем да оцелеем. За съжаление, в процеса на собственото ни съживяване вече употребихме значително количество от първия цилиндър.
— Какво значение има? — попита лорд Джон, който стоеше до прозореца с ръце в джобовете. — Ако трябва да умрем, има ли полза да отлагаме? Нали не мислите, че има някаква надежда да оцелеем?
Челинджър се усмихна и поклати глава.
— Е, тогава не намирате ли повече достойнство в това да се опитаме да скочим, вместо да чакаме да ни блъснат от ръба на пропастта? Щом се налага, аз предлагам да си кажем молитвите, да изключим газа и да отворим прозореца.
— Защо не? — каза дамата смело. — Несъмнено, Джордж, лорд Джон има право и така би било по-добре.
— Аз най-силно възразявам — възкликна недоволно Съмърли. — Когато трябва да умрем, нека да го сторим, но умишлено да предизвикваме смъртта, ми се струва едно глупаво и неоправдано занимание.
— Какво мисли за това нашият млад приятел? — попита Челинджър.
— Мисля, че трябва да издържим до края.
— Аз споделям същото мнение — каза той.
— Тогава, Джордж, щом така казваш, и аз мисля така — възкликна дамата.
— Така, така, аз само го подлагам на обсъждане — каза лорд Джон. — Ако всички вие искате да издържим до края, тогава и аз съм с вас. Много е любопитно и в това няма спор. Преживял съм доста приключения и повече вълнения от почти всеки друг, но животът ми ще свърши на върха.
— Ако приемем за даденост продължителността на живота… — поде Челинджър.
— Доста смело твърдение! — възкликна Съмърли.
Челинджър го изгледа с мълчаливо неодобрение.
— Ако приемем за даденост продължителността на живота — продължи той с най-нравоучителния тон, на който беше способен, — никой сред нас не може да предвиди какви възможности за наблюдение биха могли да се отворят пред човек от нивото на духовното съществуване към материалния свят. Несъмнено би трябвало да е очевидно и за най-невъзприемчивия индивид… (тук той стрелна с поглед Съмърли), че докато самите ние сме част от материята, сме способни най-добре да наблюдаваме и формираме преценки за материалните явления. Следователно само чрез удължаване на продължителността на живота с няколко допълнителни часа можем да се надяваме да отнесем със себе си към някакво бъдещо съществуване ясното разбиране за най-поразителното явление, с което светът или Вселената, каквато я познаваме, някога са се сблъсквали. За мен би било жалко да скъсим по какъвто и да било начин, дори с една минута, едно толкова прекрасно преживяване.
— Аз споделям същото мнение — възкликна Съмърли.
— Приема се без гласуване — каза лорд Джон. — За бога, онзи беден дявол, вашият шофьор, е достигнал до края на своето пътешествие там долу, на двора. Няма полза от експедиция, за да го вкараме вътре, нали?
— Това би било пълна лудост — викна Съмърли.
— Е, вероятно е така — каза лорд Джон. — Не би помогнало на него и би разнесло целия ни кислород из къщата, дори да успеем изобщо да се завърнем живи. За бога, вижте онези птички под дърветата!
Придърпахме столовете си към дългия, нисък прозорец, а дамата продължаваше да си почива на кушетката със затворени очи. Помня, че ми мина през ум чудовищната и гротескна мисъл — илюзията може и да е била засилена от тежкия задушен въздух, който дишахме — как седим на четири места на първия ред и наблюдаваме последното действие от драматичното представление на света.
На най-преден план, точно под очите ни, се намираше малкият двор с наполовина почистения автомобил посред него. Уволнението най-сетне беше застигнало Остин, шофьора, и той се беше проснал до едното колело, а на челото му личеше голямо черно натъртено място, след като по време на падането се бе ударил в стъпалото или калника. Продължаваше да държи края на маркуча, с който бе почиствал своята машина. Два чинара се издигаха в края на двора, а под тях лежаха няколко окаяни топчета пухкави пера, с щръкнали нагоре крачка. Размахът на косата на смъртта бе помел всичко, голямо и малко, със своя откос.
Отвъд каменната ограда на двора погледнахме надолу към лъкатушещия път, който водеше към гарата. Една групичка от жътварите, които бяхме видели да бягат от полята, лежаха един връз друг, с преплетени тела, в най-долния му край. Малко по-нагоре бавачката бе просната с глава и рамене, отпуснати на тревистия склон. Тя беше извадила от количката бебето, което сега бе просто един непомръдващ вързоп в ръцете ѝ. Недалеч зад нея едно петънце край пътя показваше къде е проснато момченцето. Още по-наблизо към нас лежеше умрелият кон от кабриолета, коленичил на мястото си, както беше впрегнат. Старият кочияш бе преметнат напред през ритлите, подобно на някакво гротескно плашило, а ръцете му висяха нелепо пред него. През прозореца бегло можехме да различим, че вътре седи млад мъж. Вратата се люлееше отворена и ръката му беше хванала дръжката, сякаш в последния момент се бе опитал да скочи навън. Някъде по средата се простираше игрището за голф, осеяно както и сутринта с тъмните фигури на играчите, легнали безжизнено по тревата на игрището или сред храстите, които го опасваха. До една дупка се виждаха осем тела, проснати на земята — четирима играчи, заедно със своите момчета помагачи, бяха продължили играта си до последно. Нито една птичка не прелиташе по синия небесен купол, нито един човек или звяр не помръдваше сред просторния селски пейзаж, ширнал се пред нас. Залязващото слънце го обливаше с кротките си лъчи, но отгоре му беше надвиснала безбрежната тишина и покой на всемирната смърт — една смърт, към която толкова скоро щяхме да се присъединим и ние. Към настоящия момент това единствено парче стъкло, което задържаше допълнителния кислород, противодействащ на отровния етер, ни изолираше от съдбата на всички останали от нашия вид. В продължение на няколко кратки часа познанието и далновидността на един човек щяха да съхранят нашия малък живителен оазис сред безбрежната пустиня на смъртта и да ни избавят от очакването на всеобщата катастрофа. След това газът щеше да започне да се изчерпва и ние също щяхме да паднем, останали без дъх, върху черешовия на цвят килим в този будоар, и съдбата на човешката раса и всички земни твари щеше да достигне до своя край. Дълго време, в едно твърде сериозно настроение, за да си говорим, ние гледахме навън към трагичния свят.