— Една къща гори — каза най-сетне Челинджър и посочи един димен стълб, който се издигаше над дърветата. — Ще има, очаквам, много такива — вероятно цели градове в пламъци, като вземем предвид колко много хора са се строполили със свещи в ръцете. Химическият процес на възпламеняване сам по себе си достатъчно ясно показва, че съставът на кислорода в атмосферата е в нормални граници и проблемът е в етера. Ах, ето вижте, още един пламък на върха на хълма Кроубъро. Там е клубът на играчите на голф, ако не греша. Ето, и часовникът на църквата отброява часа. Нашите философи биха се заинтересували от факта, че създадените от човека механизми са надживели расата, която ги е създала.
— За бога! — извика лорд Джон и развълнувано се изправи от стола. — Какъв е този облак дим? Това е влак.
Чухме тътена му и в следващия миг той прелетя пред очите ни, като се движеше според мен с изумителна скорост. Как беше дошъл и от колко далеч, нямаше как да разберем. Само по някакъв чуден късмет би могъл да е изминал каквото и да било разстояние. Но сега на нас се падаше да станем свидетели на ужасяващия край на бясното му препускане. На релсите неподвижно стоеше друг влак, натоварен с въглища. Притаихме дъх, докато бързият влак ръмжеше по същите релси. Сблъсъкът бе ужасяващ. Локомотивът и вагоните се скупчиха в камара разцепено дърво и изкривено желязо. От руините се разхвърчаха огнени пръски, докато накрая всичко лумна. В продължение на половин час седяхме, без да промълвим, вцепенени от поразителната гледка.
— Горките, горките хора — извика най-накрая госпожа Челинджър, стиснала през сълзи ръката на своя съпруг.
— Мила моя, пътниците на този влак бяха точно толкова живи, колкото и въглищата, с които се сблъскаха, или саждите, в които вече се превърнаха — каза Челинджър, като галеше утешително ръката ѝ. — Когато е тръгнал от гара „Виктория“, това е бил влак на живите, но всички пътници в него и екипажът му са били мъртви много преди да срещне съдбата си.
— Сигурно това се случва по целия свят — казах аз, като си представих тези необичайни събития. — Замислете се за корабите в морето — как ще продължават да плават и плават, докато пещите в парните им двигатели не угаснат или докато не се блъснат стремглаво в някой бряг. Ветроходните кораби също — как ще се носят по течението и товарните им отделения ще се напълнят с мъртви моряци, докато дървесината им не изгние и сглобките им не започнат да поддават, така че накрая един по един ще потънат на дъното. Може би още цял век Атлантическият океан ще бъде осеян с останки от кораби, които безцелно се носят по вълните.
— И хората в мините за въглища — добави Съмърли с мрачен тих смях. — Ако дойде ден, в който по някаква случайност на Земята отново живеят геолози, ще възникнат някои доста странни теории за съществуването на хора в каменовъгления слой.