— Не смея да твърдя, че имам познания в тази област — отбеляза лорд Джон, — но ми се струва, че след всичко това Земята ще остане пуста. Веднъж изтребена, как човешката раса би могла да се завърне?
— Светът и преди е бил пуст — отвърна сериозно Челинджър. — Под въздействието на закони, които по своята същност са неразбираеми за нас, той се е населил с хора. Защо да не може същият процес да протече отново?
— Драги мой Челинджър, наистина ли мислите така?
— Нямам навика да говоря неща, които не мисля, професор Съмърли. Забележката ви е лекомислена.
И брадата му щръкна напред, а клепачите му се отпуснаха войнствено.
— Е, вие живяхте като твърдоглав догматик и ще си умрете като такъв — кисело рече Съмърли.
— А вие, сър, живяхте като лишен от въображение обструкционист и не можете никога да се надявате да станете нещо повече.
— И най-лошите ви критици никога няма да ви обвинят в липса на въображение — отвърна Съмърли.
— Но как! — каза лорд Джон. — Типично за вас — да използвате последната си глътка кислород, за да се хулите един друг. Какво значение има дали хората ще се завърнат или не? Ние със сигурност няма да станем свидетели на това.
— С този коментар, сър, вие разкривате собствените си изключително явни ограничения — каза строго Челинджър. — Умът на един истински учен не може да бъде възпрян от условията на времето и пространството, в които се намира. Той издига своята обсерватория на границата на настоящето, която дели безкрайното минало от безкрайното бъдеще. От този пост той се отправя на експедиция чак до началото и края на всичко. Колкото до смъртта, ученият ум загива на своя пост, като до края работи по все същия обичаен и методичен начин. Той загърбва незначителните неща, като собственото си физическо разграждане, напълно, както всички останали ограничения на материалната среда. Прав ли съм, професор Съмърли?
Съмърли измърмори в сърдито съгласие.
— С известни резерви, съм съгласен с вас — каза той.
— Идеалният научен ум — продължи Челинджър, — и тук ще използвам трето лице, за да не звуча твърде самодоволно — идеалният научен ум трябва да е способен да разсъждава рационално и абстрактно дори в интервала между падането на собственика си от балон и достигането му до Земята. Необходими са хора със силна природа, които да бъдат покорителите на природата и пазителите на истината.
— Струва ми се, че този път природата надделява — каза лорд Джон, загледан през прозореца. — Чел съм някои уводни статии за това как вие, господа, я контролирате — о, този път природата успя да ви го върне.
— Това е временна спънка — каза Челинджър убедено. — Само няколко милиона години, какво са те за великия цикъл на времето? Растителният свят е, както виждате, оцелял. Погледнете листата на онзи чинар. Птиците са мъртви, но дървото е в разцвета на силите си. От този растителен свят в езерата и блатата ще дойдат, след време, микроскопичните пълзящи създания — пионерите на онази велика армия на живота, на която, към момента, ние петимата имаме изключителния дълг да служим като ариегард. Щом веднъж се установи най-нисша форма на живот, финалната поява на човека е така неизменна, както порастването на дъба от жълъда. Вечният кръговрат ще се завърти още веднъж.
— Ами отровата? — попитах аз. — Няма ли това да убие живота още в зародиш?
— Отровата може да е просто някакъв слой в етера — един зловреден Гълфстрийм сред огромния океан, из който се носим. Или може да се развие поносимост и животът сам да се приспособи към новите условия. Простичкият факт, че със сравнително слабо хипероксидиране на нашата кръв можем да му противодействаме, е сам по себе си доказателство, че няма да е необходима драстична промяна, за да успее животинският свят да го понесе.
Димящата къща отвъд дърветата бе лумнала в пламъци. Виждаше се как дългите огнени езици се стрелкат към небето.
— Ужасно — промърмори лорд Джон, по-впечатлен от тази гледка, отколкото някога го бях виждал.
— И все пак, какво значение има? — отбелязах аз. — Светът е мъртъв. Кремацията несъмнено е най-доброто погребение.
— Ако тази къща се запали, ние също ще бъдем изпепелени.
— Аз предвидих тази опасност — каза Челинджър, — и помолих съпругата си да внимава това да не се случи.
— Всичко е обезопасено, мили мой. Но главата ми отново започва да тупти. Каква ужасна атмосфера!
— Трябва да я променим — каза Челинджър, като се наведе над своя цилиндър с кислород.