— Почти празен е — отбеляза той. — Стигна ни за около три часа и половина. Наближава осем часът вечерта. Преживеем спокойно нощта. Очаквам краят да настъпи около девет часа утре сутрин. Ще видим още един изгрев, на който ще бъдем последните свидетели.
Той включи втория цилиндър и за половин минута отвори ветрилообразния прозорец над вратата. Сетне, след като атмосферата стана осезаемо по-добра, но нашите собствени симптоми се изостриха, той отново го затвори.
— Между другото — каза той, — човек не живее само на кислород. Времето за вечеря дойде и отмина. Уверявам ви, господа, че когато ви поканих у дома, и то за да преживеем, както се надявах, една интересна среща, възнамерявах кухнята ми да оправдае нашите очаквания. Но ще се наложи да се справим по някакъв друг начин. Несъмнено ще се съгласите с мен, че би било глупаво да изразходваме въздуха си твърде бързо, като запалим печка за готвене. Разполагам с малко провизии от студени меса, хляб и туршия, с които, заедно с няколко бутилки червено вино, ще можем да се нахраним. Благодаря ти, мила моя — сега, повече от всякога, ти си царицата на домакините.
Безспорно беше прекрасно — със себеуважението и чувството за приличие, присъщо на британските домакини, само след няколко минути дамата бе украсила масата със снежнобяла покривка, бе подредила салфетките и бе сервирала едно просто меню с цялата елегантност на цивилизования свят, включително и с една електрическа настолна лампа в средата. Прекрасно беше и да открием, че апетитът ни е вълчи.
— Това е мерилото на нашите емоции — каза Челинджър с онзи снизходителен тон, с който възлагаше на своя учен ум да обяснява твърде простички факти. — Преживяхме огромна криза. Това означава молекулярно разстройство. А това на свой ред означава, че имаме нужда от възстановяване. Голямата тъга или радост носят със себе си остър глад вместо липса на апетит — както го описват нашите романисти.
— Затова по селата си устройват такива пиршества по време на погребение — предположих аз.
— Именно. Нашият млад приятел откри едно отлично сравнение. Нека ви дам още един резен език…
— Точно като диваците — добави лорд Джон, докато режеше телешкото. — Виждал съм ги как погребаха един вожд край река Арувими, а после изядоха един хипопотам, който трябва да е тежал колкото цялото племе. Някои от тях, надолу към Нова Гвинея, изяждат самия починал — като последно сбогом. Е, от всички погребални пиршества по света нашето със сигурност е най-ексцентричното.
— Странното е — каза госпожа Челинджър, — че ми се струва невъзможно да изпитам скръб по онези, които вече са си отишли. Например майка ми и баща ми в Бедфорд. Знам, че са мъртви, и въпреки това, сред тази ужасна повсеместна трагедия, не мога ѝда изпитам остра мъка по когото и да било, дори по тях.
— Както и моята стара майка в къщата ѝ в Ирландия — казах аз. — Представям си я, със своя шал и своята плетена шапчица, как лежи по гръб със затворени очи в стария стол с висока облегалка край прозореца, с очилата и книгата си до нея. Защо трябва да скърбя за нея? Тя е умряла и аз също умирам, и може би в някакъв друг живот ще бъда по-близо до нея, отколкото е Англия до Ирландия. И въпреки това скърбя, че свидното ѝ тяло вече го няма.
— Колкото до тялото — отбеляза Челинджър, — ние не скърбим за загубата на нашите нокти, нито за отрязаните кичури коса, макар някога да са били част от нас самите. Нито пък еднокракият тъгува прочувствено по своя липсващ крайник. Физическото тяло по-скоро е било източник на болка и умора за нас. То е константният показател на нашите ограничения. Защо тогава трябва да се тревожим за неговото разделение от духовната ни същност?
— Ако двете изобщо могат да бъдат разделени — измърмори Съмърли. — Но така или иначе, повсеместната смърт е ужасно нещо.
— Както вече обясних — каза Челинджър, — една повсеместна смърт следва да е много по-малко ужасна от тази на един отделен индивид.
— Точно като на война — отбеляза лорд Джон. — Ако видите един човек проснат на този под, със смазан от удар гръден кош и дупка на лицето, от това ще ви призлее. Но в Судан съм виждал десетки хиляди проснати хора и това не е предизвиквало подобно усещане у мен, защото, когато човек се бори в името на историята, животът на когото и да било не си струва тревогите. Когато милиони загиват заедно, точно както се случи днес, е невъзможно да избереш само един от множеството.
— Иска ми се и за нас да беше свършило — каза с копнеж дамата. — О, Джордж, така се страхувам.
— Ти ще бъдеш най-смелата сред нас, малка моя, когато часът настъпи. Аз бях твоят стар буен съпруг, мила, но не забравяй, че Дж. Е. Ч. си е такъв и не може да се промени. Все пак ти не би избрала друг, нали?