— За нищо на света, мили мой — каза тя и прегърна дебелия му врат.
Тримата отидохме до прозореца и вперихме удивено поглед към гледката пред нас.
Беше паднал мрак и мъртвият свят бе забулен в униние. Но точно на южния хоризонт се виждаше една дълга ярка червена ивица, която нарастваше и гаснеше с пулсираща живина, внезапно се издигаше в пурпурен зенит и сетне замираше в тлееща линия.
— Луис е в пламъци!
— Не, гори Брайтън — каза Челинджър и като прекоси стаята, дойде при нас. — На фона на светлината личат извивките на възвишенията. Този пожар е на цели мили от другата им страна. Трябва да е пламнал целият град.
На няколко места се различаваха отделни червени проблясъци, а купчината останки върху железопътната линия все още мрачно тлееше, но всички те изглеждаха като малки точици светлина в сравнение с онзи чудовищен пожар, който се надигаше отвъд хълмовете. Каква статия само щеше да се получи за „Газет“! Има ли журналист, пред когото да се е отваряла подобна възможност, с толкова малка вероятност да се възползва от нея — новината на новините, а да няма кой да я оцени? И тогава, внезапно, старият инстинкт да записвам всичко, ме връхлетя. Ако тези хора на науката можеха да останат толкова верни на призванието си до самия край, защо не можех аз, по своя скромен начин, да проявя същото постоянство? Може би никое човешко око нямаше да зърне онова, което съм написал. Но дългата нощ трябваше някак да бъде запълнена — и дума не можеше да става за сън. Записките щяха да ми помогнат да преживея тягостните часове и да запълнят мислите ми. И затова сега пред мен стои бележникът със своите страници, изпълнени с безредно нахвърляни бележки, записани върху коляното ми на приглушената, гаснеща светлина на настолната лампа. Ако имах литературни заложби, може би щяха подобаващо да отразят събитията. В този си вид все пак може би ще успеят да съживят в чуждите умове тягостните чувства и трепети от онази ужасна нощ.
Глава четвърта
Дневник на умиращия
Как странно изглеждат думите, нахвърляни в началото на празната страница в бележника ми! И как странно е, че съм ги написал аз, Едуард Малоун — аз, който едва преди някакви си дванайсет часа потеглих от стаята си в Стретъм, без да подозирам за чудесата, които този ден щеше да донесе. Замислям се отново за върволицата от изминали събития, разговора ми с Макардъл, първото предупреждение на Челинджър в „Таймс“, абсурдното пътуване с влака, приятния обяд, катастрофата и сега това — за живеем самотни на една пуста планета, в очакване на участта ни, така неизбежна, че гледам на тези редове, изписани от чисто професионален навик, като нещо, което никога няма да бъде прочетено от човек, а на собствените си думи като дело на един мъртвец, застанал така близо до сенчестата граница, отвъд която всичко извън този малък кръг от приятели вече е загинало. Усещам колко мъдри и верни бяха думите на Челинджър, когато каза, че истинската трагедия би била да оживеем, след като всичко благородно, добро и красиво вече е загинало. Но няма никаква опасност това да се случи. Вторият ни цилиндър с кислород вече е към края си.
Челинджър тъкмо ни беше удостоил с една лекция, продължила поне четвърт час, и бе толкова развълнуван, че ръмжеше и бучеше, сякаш говореше пред своята така добре позната и скептична научна публика в „Куинс Хол“. Несъмнено му се налагаше да се произнася пред необичайни слушатели: съпругата му, съгласна с всяка негова дума и в пълно неведение за смисъла им; Съмърли, седнал в сянката, намусен и критичен, но любопитен; лорд Джон, настанил се удобно в ъгъла, на вид леко отегчен от цялата ситуация; и аз, който стоях до прозореца и наблюдавах сцената внимателно, но безпристрастно, сякаш всичко това бе някакъв сън, който лично мен изобщо не ме засягаше. Челинджър седеше на масата в средата, а електрическата лампа осветяваше предметното стъкло под микроскопа, който бе донесъл от гардероба си. Яркото кръгче бяла светлина от огледалото огряваше половината от неговото обветрено, брадясало лице, а другата половина оставаше в плътна сянка. Явно в последно време бе изучавал най-нисшите форми на живот и онова, което го вълнуваше в момента, бе фактът, че амебата в предметното стъкло на микроскопа, което бе подготвил предния ден, все още беше жива.
— Можете да видите сами — повтаряше той непрестанно, силно развълнуван. — Съмърли, бихте ли дошли при мен, за да се уверите в истинността на твърдението ми? Малоун, ще бъдете ли така добър да потвърдите думите ми? Мъничките вретеновидни неща в средата са диатомея и могат да бъдат игнорирани, тъй като вероятно имат по-скоро растителна, отколкото животинска природа. Но в дясната част ще видите една амеба, която лениво се влачи по пътя си. Горното копче е за прецизна настройка. Вижте сами.