Съмърли го стори и не възрази. Същото направих и аз, при което различих едно мъничко създание, на вид сякаш направено от натрошено стъкло, което тромаво се носеше сред осветения кръг. Лорд Джон беше готов да се довери на думата му.
— Няма да се затормозявам с мисли дали е жива, или не — каза той. — Двамата дори не сме се виждали, така че защо да я вземам присърце? Предполагам, че тя не се е разтревожила за нашето здравословно състояние.
При тези думи аз се засмях и Челинджър ми хвърли най-ледения и презрителен поглед, на който беше способен. Беше смразяващо преживяване.
— Лекомислието на полуобразованите е по-голяма спънка за науката от невъзприемчивостта на невежите — каза той. — Ако лорд Джон благоволи…
— Драги ми Джордж, не бъди толкова избухлив — каза неговата съпруга, като отпусна ръка върху буйната му черна коса, която се спускаше като завеса над микроскопа. — Какво значение има дали амебата е жива, или не?
— Има значение, и то огромно — каза Челинджър рязко.
— Е, нека чуем тогава — усмихна се добронамерено лорд Джон. — Няма значение дали ще говорим за това, или за нещо друго. Ако смятате, че се отнесох твърде нехайно с тази твар или съм я обидил по някакъв начин, приемете моите извинения.
— Колкото до мен — отбеляза Съмърли, със своя хриплив, заядлив глас, — не виждам причина да придавате подобна важност на това дали създанието е живо. То се намира в същата атмосфера като нас и следователно отровата не му влияе. Ако се намираше извън тази стая, то щеше да бъде мъртво като всички останали живи твари.
— Вашите забележки, добри мой Съмърли — каза Челинджър с огромно снизхождение (о, ако можех да нарисувам портрет на това надменно, арогантно лице, огряно от яркия кръг светлина, отразена от огледалото на микроскопа!), — вашите забележки говорят за неспособността ви да вникнете в ситуацията. Този екземпляр беше поставен в предметното стъкло още вчера и е затворен херметически. Нашият кислород няма как да го достигне. Но етерът, разбира се, е проникнал в него, както във всяка друга част от Вселената. Следователно той е устоял на отровата. В резултат на което можем да твърдим, че всяка друга амеба извън тази стая, вместо да е мъртва, както вие погрешно заявихте, наистина е оцеляла след катастрофата.
— Е, дори при това положение не съм склонен да ликувам — каза лорд Джон. — Какво значение има това?
— Значението е много просто — светът е жив, а не мъртъв. Ако притежавахте въображението на учен, щяхте да успеете да прогледнете отвъд този факт и да видите как след няколко милиона години — един кратък миг в хода на вечността — целият свят отново ще изобилства от хора и животни, покълнали от ей това коренче на живота. Вие сте виждали пожари в прериите, когато пламъците заличават всяка тревичка и растение от лицето на Земята и оставят след себе си само черна пустош. Според вас тя би останала навеки безплодна. И въпреки това корените на живота са все още там и като погледнете след няколко години, няма да можете да различите къде са били черните белези от пожара. Тук, в това мъничко създание, се съдържат корените на развитието на животинския свят, и посредством своя вроден стремеж към усъвършенстване и еволюция то несъмнено след време ще заличи всяка следа от тази несравнима криза, която в момента засяга и нас.
— Дяволски интересно! — каза лорд Джон, като лениво се приближи и погледна през микроскопа. — Този малък смешен приятел ще е пръв на семейните портрети. И какво красиво копче за яка има само!
— Тази тъмна част е неговото ядро — каза Челинджър с вид на бавачка, която учи бебе на буквите от азбуката.
— Е, значи да не се чувстваме самотни — каза лорд Джон и се засмя. — Освен нас на Земята живее още някой.
— Челинджър, вие сякаш приемате за даденост — каза Съмърли, — че причината, поради която е създаден светът, е да поражда и поддържа човешкия живот.
— Е, сър, каква друга причина предлагате вие? — попита Челинджър и се наежи при най- малкия намек за опровержение.
— Понякога мисля, че само скандалната самонадеяност на човечеството го кара да гледа на света като на сцена, издигната с единствената цел то да се разхожда отгоре ѝ.
— Не бива да подхождаме догматично към въпроса, но дори без онова, което вие си позволихте да наречете скандална самонадеяност, можем да твърдим, че ние сме най-висшата брънка на природата.