— Най-висшата, в рамките на нашата компетенция.
— Това, сър, се подразбира.
— Замислете се за милионите и вероятно милиарди години, през които Земята се е носила пуста през космическото пространство — или ако не пуста, то поне без какъвто и да било признак или мисъл за човешката раса. Представете си я, обливана от дъждовете, жарена от слънцето и пронизвана от ветровете, в продължение на всички онези неизброими епохи. От гледна точка на геологическите понятия човекът се е появил едва вчера. Защо тогава да приемаме за даденост, че цялата тази удивителна подготовка е била с цел неговата облага?
— За облага на кого тогава — или на какво?
Съмърли сви рамене.
— Как бихме могли да кажем? Може би по някаква причина, която е изцяло отвъд нашите представи — а и човекът може да е бил обикновена случайност, един вторичен продукт на еволюцията. Все едно планктонът на повърхността на океана да си въобразява, че океанът е бил създаден, за да го сътвори и поддържа — или една мишка в някоя катедрала да си мисли, че сградата е била построена, за да служи за неин личен дом, който й се полага по право.
Записал съм дословно казаното между двамата по време на техния спор, но сетне той премина в шумна кавга, изпълнена с многосрични научни термини, изстрелвани от всяка страна. Несъмнено е привилегия да слушаш двама умове като тях да обсъждат най-възвишени въпроси; но тъй като те съществуват в непрестанно несъгласие, обикновените хора като лорд Джон и мен не могат да извлекат почти нищо положително от подобно преживяване. Те се неутрализират един друг, а за нас остава само да ги наблюдаваме безучастно. Сега, след като врявата заглъхна, Съмърли седи свит в своя стол, а от гърдите на Челинджър, който продължава да човърка копчетата на микроскопа си, се разнася едно безспирно басово, плътно, нечленоразделно ръмжене, подобно на море след буря. Лорд Джон се приближава до мен и двамата поглеждаме навън към нощта.
Новолуние е — изгряла е последната, бледа луна, която ще зърнат човешки очи — а звездите блестят по-силно от всякога. Дори сред чистия въздух на платото в Южна Америка не съм ги виждал толкова ярки. Вероятно етерното изменение е повлияло на светлината. Погребалната клада на Брайтън все така лумти, а много надалеч, в небето на запад, личи едно алено петънце, което може би означава бедствие в Аръндел или Чичестър, а може би дори в Портсмът. Сядам и се унасям в мисли, като от време на време си записвам по нещо.
Във въздуха се носи сладка меланхолия. Младостта, красотата, благородството, любовта — това ли ще бъде краят на всички тях? Огряната от звездите Земя прилича на приказна страна, потънала в безметежен покой. Кой би си я представил както страховития хълм на Голгота, осеян с телата на човешката раса? Внезапно осъзнавам, че се смея.
— Хей, млади приятелю — казва лорд Джон, втренчил учуден поглед в мен. — В тези тежки времена една шега ще ни дойде добре. Хайде, споделете я.
— Мислех си за всички онези големи неразрешени въпроси — отговорих аз. — Въпросите, над които толкова усилено и вглъбено разсъждаваме. Вземете например англо-германската вражда — или въпроса за Персийския залив, който така силно занимаваше стария ми началник. Кой би помислил, докато се терзаехме толкова ядно, че ще бъдат разрешени точно по този начин?
Отново потъваме в мълчание. Представям си, че всеки от нас мисли за своите приятели, отишли си преди нас. Госпожа Челинджър тихичко хлипа, а нейният съпруг ѝ нашепва нещо. В ума ми изникват образите на хора, които най-малко съм очаквал, и виждам всеки един от тях как лежи пребледнял и скован точно като бедния Остин на двора. Макардъл например — знам точно къде се намира, с лице на писалището и ръка на телефона, точно след като го чух да пада. Бомонт, редакторът, също предполагам, проснат на синьо-червения турски килим, който красеше кабинета му. И колегите от репортерския отдел — Макдона, Мъри и Бонд. Със сигурност са загинали на служба, стиснали своите бележници, изпълнени с ярки впечатления и чудновати събития. Просто си представям как единият е бил изпратен да говори с лекарите, другият — в Уестминстър, а третият — в катедралата „Сейнт Пол“. Какви славни заглавия са се нижели пред очите им последни прекрасни видения, на които никога не е било писано да бъдат материализирани с печатарско мастило! Представях си Макдона сред лекарите — „Химери на улица „Харли“ — алитерациите винаги са били слабост на Мак. „Интервю с господин Соли Уилсън“. „Прочут специалист казва „Никога не губете надежда!“ „Нашият специален кореспондент откри видния учен, седнал на покрива, където се беше оттеглил, за да се измъкне от тълпите ужасени пациенти, нахлули в дома му. С изражение, ясно изразяващо пълнотата, в която осъзнава огромната сериозност на случващото се, именитият медик отказа да признае, че не е останало място за каквато и да било надежда.“ Така би започнал Мак. А после и Бонд; той вероятно би отишъл в „Сейнт Пол“. Допадаше му да мисли, че умее да си служи с литературните похвати. Бога ми, тази тема би била само за него! „Докато стоях в малкия пасаж под купола и се взирах надолу към множеството отчаяни човеци, в опитите си в този последен миг да угодят на една Сила, която така настойчиво бяха пренебрегвали, от люлеещата се тълпа до ушите ми достигна един нисък стон, умолителен и изпълнен с ужас, един вледеняващ зов за помощ към Неизвестното, това…“ и така нататък.