Да, за един репортер това би бил чудесен край — макар, точно като мен, да би умрял, без да успее да се възползва от безценните си находки. Какво ли не би дал Бонд, бедничкият, да види името, Дж. X. Б.“ в края на статия като тази?
Но що за безсмислици пиша аз! Това е само опит да запълня тягостните минути. Госпожа Челинджър е отишла в гардеробната стая и професорът казва, че е заспала. Той си води бележки и се допитва до различни книги на масата по средата на стаята така спокойно, сякаш го очакват години смирен труд. Пише с една много шумна перодръжка, която сякаш надава презрителен писък към всеки, който изрази несъгласие с него.
Съмърли е заспал на стола си и от време на време издава особено неприятно хъркане. Лорд Джон се е облегнал назад с ръце в джобовете и затворени очи. Как могат хората да спят при подобни условия, е отвъд способностите на въображението ми.
Три и трийсет сутринта. Тъкмо съм се събудил, озадачен. В единайсет и пет записах последните си бележки. Помня как навих часовника си и запомних часа. Значи съм пропилял около пет часа от малкото, които ни остават. Кой би повярвал, че е възможно? Но се чувствам много по-освежен и готов да се изправя пред съдбата си — или се опитвам да се залъжа, че съм. И все пак, колкото по-добре се чувства човек, телом и духом, толкова по-силно се противи на смъртта. Колко мъдро и милостиво е това свойство на природата, чрез което неговата земна котва обикновено бива отхлабвана чрез множество недоловими подръпвания, докато съзнанието му не се отнесе от своето несигурно пристанище към безбрежното море отвъд него!
Госпожа Челинджър все още е в гардеробната. Челинджър е заспал на стола си. Каква картинка! Огромното му тяло е облегнато назад, грамадните му, космати ръце са сключени върху жилетката му, а главата му е така килната, че не виждам нищо над яката му освен една сплъстена буйна брада. Поклаща се в ритъма на вибрациите от собственото си хъркане. От време на време Съмърли приглася със своя силен тенор на плътния бас на Челинджър. Лорд Джон също спи, превил дългото си тяло на две и настрани в един плетен стол. Първите студени лъчи на зората едва се промъкват в стаята и всичко е сиво и печално.
Поглеждам изгрева — този съдбовен изгрев, който ще огрее един безлюден свят. Човешката раса си е отишла, изтребена само за ден, но планетите се въртят и приливите се редуват с отливите, и вятърът нашепва, и цялата природа продължава своя ход — чак до, както изглежда, най-малката амеба, без никаква следа за това, че онзи, зовал себе си господар на сътворението, някога е благословил или сквернил Вселената със своето присъствие. Долу на двора лежи Остин, с разперени крайници, бледото му лице грее на светлината на зората, а краят на маркуча все така стърчи от мъртвата му ръка. Цялото човечество е олицетворено в тази единствена фигура — поравно комична и жалка — така безпомощно просната до машината, която някога е управлявала.
Тук свършват бележките, които направих в онзи момент. Впоследствие събитията се развиха твърде бързо и мъчително, за да съумея да ги запиша, но те са ясно запечатани в ума ми и няма как да забравя и най-малката подробност.
Някакво давене в гърлото ме накара да погледна към цилиндрите с кислород и видяното ме разтревожи. Пясъкът в часовниците ни изтичаше. В някакъв момент през нощта Челинджър беше отворил четвъртия цилиндър. Сега ставаше ясно, че и той е на свършване. Ужасното усещане все повече пристягаше гърлото ми. Изтичах в другия край на стаята и като отвих накрайника, отворих последния от запасите ни. Още докато го правех, съвестта ме загриза, тъй като се замислих, че ако бях възпрял ръката си, всички те можеха да си отидат спокойно в съня си. Но тази мисъл бе прокудена от гласа на дамата, зовящ от съседната стаичка: