— Джордж, Джордж, задушавам се!
— Всичко е наред, госпожо Челинджър — отговорих аз, докато другите ставаха на крака. — Тъкмо включих новия кислород.
Дори в този момент не успях да сдържа усмивката си при вида на Челинджър, разтъркващ очите си с грамаден космат юмрук, приличен на огромно брадато бебе, тъкмо пробудило се от сън. Съмърли, осъзнал ситуацията, трепереше трескаво от уплахата, надделяла за миг над стоицизма на учения. Лорд Джон, от своя страна, беше трезв и бдителен, сякаш току-що се е събудил, за да тръгне на лов.
— Пети и последен — каза той, като погледна към цилиндъра. — Кажете ми, млади приятелю, че не сте записвали впечатленията си през цялото време в този бележник на коляното си.
— Нахвърлях само някои бележки, колкото да минава времето.
— Е, не мисля, че някой друг освен един ирландец би направил подобно нещо. Предполагам, ще се наложи да почакате, докато тази амеба порасне, за да си намерите читател. Към момента не дава вид, че се интересува особено от каквото и да било. Е, хер професор, какво е положението?
Челинджър гледаше гъстата сутрешна мъгла, която се стелеше над пейзажа. Тук-таме гористите хълмове се извисяваха като конични острови над това вълнисто море.
— Може би е покров — каза госпожа Челинджър, която беше влязла, облечена в своята нощница. — Както в онази твоя песен, Джордж. „Със стария звън изпратете старата вън, посрещнете новата с новия звън.“ Пророчески думи. Но вие треперите, скъпи другари. Аз бях на топло под кувертюрата цяла нощ, а вие — на студено в столовете си. Но аз сегичка ще ви сгрея.
Смелата дребна женица чевръсто излезе и малко след това дочухме свистенето на чайника. Не след дълго тя се завърна с поднос и пет димящи порцеланови чаши какао върху него.
— Пийнете си — каза тя. — Ще се почувствате много по-добре.
Така и сторихме. Съмърли попита дали може да запали лулата си и всички изпушихме по цигара. Това укрепи нервите ни, мисля аз, но беше грешка, защото в задушната стаичка въздухът стана непоносим. Наложи се Челинджър да отвори ветрилообразния прозорец.
— Още колко, Челинджър? — попита лорд Джон.
— Три часа вероятно — отговори той, като вдигна рамене.
— Преди се боях — каза съпругата му. — Но колкото повече наближава, толкова по-леко ми се струва. Джордж, мислиш ли, че трябва да се помолим?
— Ти се моли, скъпа моя, ако желаеш — отговори едрият мъж, много нежно. — Всеки от нас се моли по собствен начин. Моят е чрез пълно смирение пред съдбата, която ми е отредена — ведро смирение. Изглежда, най-висшата религия и най-висшата наука тук са на едно мнение.
— Не бих определил умствената си нагласа като смирение, и далеч не като ведро смирение — измърмори Съмърли с лулата между зъбите си. — Предавам се, защото се налага. Признавам, че бих искал да разполагам с още една година живот, през която да довърша класификацията си на варовиковите вкаменелости.
— Вашата недовършена работа е дреболия — надуто каза Челинджър, — съпоставена с факта, че моят собствен magnum opus, „Стълбата на живота“, е все още в начален стадий. Всяка моя мисъл, всичко прочетено и преживяно от мен — в действителност цялата ми изключителна същност — щяха да бъдат концентрирани в този епохален в историческо отношение том. И въпреки това, както казах, съм смирен.
— Предполагам, че всеки от нас е оставил нещо недовършено — каза лорд Джон. — Кое е вашето, млади приятелю?
— Аз работех над една книга със стихове — отговорих.
— Е, поне светът се е избавил от това — каза лорд Джон. — При добро желание човек винаги може да погледне нещата от хубавата им страна.
— Ами вие? — попитах аз.
— Всъщност, по една случайност, аз бях съвсем готов. Бях обещал на Меривел да замина напролет в Тибет, за да открия някой барс. Но за вас сигурно е много тежко, госпожо Челинджър, да оставите този прекрасен дом, който тъкмо сте създали.
— Моят дом е там, където е Джордж. Но какво ли не бих дала за една последна разходка на чистия сутрешен въздух, сред прекрасните хълмове!
Думите ѝ отекнаха в сърцата на всички ни. Слънцето беше пробило фината мъгла, която го забулваше, и целият просторен Уийлд бе облян в златиста светлина. За нас, седналите в тъмната и отровна атмосфера, този величествен, чист, разлюлян от вятъра провинциален пейзаж изглеждаше като самото олицетворение на красотата. В копнежа си госпожа Челинджър протегна ръката си напред. Ние дръпнахме завесите встрани и седнахме в полукръг край прозореца. Атмосферата в стаята вече бе съвсем потискаща. Струваше ми се, че сенките на смъртта ни застигаха — нас, последните от своя вид. Сякаш невидима завеса се спускаше от всички страни.