— Този цилиндър няма да издържи още дълго — каза лорд Джон, като си пое дълбоко въздух.
— Количеството във всеки един варира — каза Челинджър, — в зависимост от налягането и старанието, с което е бил запечатан. Склонен съм да се съглася с вас, Рокстън, че точно този е дефектен.
— Значи с измама ще ни бъдат отнети последните няколко часа живот, които ни оставаха — с горчивина отбеляза Съмърли. — Отлична илюстрация на ерата на подлостта, в която живяхме. Е, Челинджър, ако искате да изучите явлението на собственото си физическо разлагане, сега е моментът.
— Седни на столчето до коляното ми и ми дай ръката си — каза Челинджър на съпругата си. — Мисля, приятели мои, че е крайно непрепоръчително да отлагаме допълнително пребиваването си в тази непоносима атмосфера. Ти не би искала това, нали, мила моя?
Съпругата му тихо простена и отпусна лице на крака му.
— Виждал съм хора да се къпят в езерото Серпентайн през зимата — каза лорд Джон. — Когато всички останали вече са във водата, на брега се вижда как треперят един или двама и завиждат на другите, които са се потопили. Най-лошото се пада на последните. Аз приветствам идеята да се гмурнем с главата напред и да се приключва.
— Бихте отворили прозореца и застанали лице в лице с етера?
— Предпочитам да се отровя, а не да се задуша.
Съмърли кимна с неохотно смирение и протегна тънката си ръка към Челинджър.
— С вас сме спорили неведнъж, но всичко това свърши — каза той. — Бяхме добри приятели и въпреки всичко, което се виждаше на повърхността, се уважавахме един другиго. Сбогом!
— Сбогом, млади приятелю! — каза лорд Джон. — Прозорецът е запичатан. Не можете да го отворите.
Челинджър се наведе и помогна на съпругата си да се изправи, след което я притисна към гърдите си, а тя обгърна врата му с ръце.
— Малоун, подайте ми онзи бинокъл — каза сериозно той.
Аз му го подадох.
— Отпускаме се отново в ръцете на онази Сила, която ни е създала! — извика той с гръмовния си глас и с тези думи запрати бинокъла към прозореца.
Право в пламналите ни лица, още преди последното парченце счупено стъкло да се посипе по пода, лъхна благотворният вятър, сладък и силен.
Не зная колко дълго стояхме в изумено мълчание. После, като насън, аз отново чух гласа на Челинджър.
— Условията отново са нормални! — извика той. — Светът е излязъл от отровния пояс и единствени ние от цялото човечество сме спасени.
Глава пета
Мъртвият свят
Помня, че всички седяхме в столовете си и си поемахме дъх с пълни гърди, а уханният влажен югозападен бриз, дошъл право от морето, развяваше завесите и охлаждаше пламналите ни лица. Чудя се колко ли дълго седяхме! Впоследствие така и не можахме да достигнем съгласие по този въпрос. Бяхме смаяни, вцепенени, в полуунес. Всеки от нас се беше подготвил да посрещне смело смъртта, но този страховит и внезапен нов факт — че ще трябва да продължим да живеем като единствените оцелели от рода, към който принадлежим — ни порази със силата на физически удар и ни остави съсипани. След това временно прекъснатият механизъм постепенно започна да се задвижва отново; паметта се размърда; идеите дружно се промъкнаха в умовете ни. Ние прозряхме, с ярка и безмилостна яснота, връзките между миналото, настоящето и бъдещето — между животите, които бяхме водили, и животите, които щеше да се наложи да водим от тук насетне. Очите ни срещнаха с тих ужас очите на нашите другари. Вместо радостта, която човек би очаквал да изпита, след като на косъм се е избавил от сигурна смърт, бяхме залети от най-могъщата вълна на безсилие. Всичко на Земята, което обичахме, беше отнесено към огромния, безбрежен, непознат океан, а ние бяхме захвърлени на този самотен остров без другари, надежди или стремежи. След няколко години бродене като чакали сред гробовете на човешкия род щеше да настъпи и нашият закъснял, самотен край.
— Това е ужасно, Джордж, ужасно! — възкликна дамата с мъчително ридание. — Да можехме и ние да загинем като другите! О, защо трябваше да ни спасиш? Чувствам се така, сякаш ние сме умрелите, а всички останали са живи.
Огромните вежди на Челинджър бяха свъсени, докато бе потънал в мислите си, докато с грамадната си космата лапа обгръщаше протегнатата ръка на своята съпруга. Бях забелязал, че когато страдаше, тя винаги протягаше ръце към него, досущ като дете към майка си.
— Без да бъда фаталист и да достигам до позицията на крайна несъпротива — каза той, — аз винаги съм намирал, че най-висшата мъдрост се крие в смирението пред фактите от действителността.