Той говореше бавно и в плътния му глас се долавяше емоционален трепет.
— Аз не се смирявам — заяви твърдо Съмърли.
— Не мисля, че вашето смирение или липсата на такова в момента струва и пукната пара — отбеляза лорд Джон. — Трябва да се предадете, било то с борба или не, така че какво значение има дали сте смирен, или не?
— Не си спомням някой да е поискал нашето позволение, преди всичко това да започне, нито има изгледи някой да го поиска сега. Какво значение би могло да има нашето мнение по — въпроса?
— Значението е в разликата между щастието и нещастието — каза Челинджър със замислено изражение, като продължаваше да потупва ръката на съпругата си. — Човек може да се носи по течението и в ума, и в душата му да цари мир, или да се мята срещу него, наранен и изнурен. Всичко това е отвъд нас самите, затова нека го приемем такова, каквото е, и да не го обсъждаме повече.
— Но какво, за бога, се предполага, че трябва да правим с живота си? — попитах аз, като в отчаянието си се обърнах към сините пусти небеса. — Какво да правя аз например? Вече няма вестници, така че с моето призвание е свършено.
— Вече няма нищо за отстрелване или завоюване, така че с моето също е свършено — каза лорд Джон.
— Вече няма и студенти, така че и с моето е свършено — възкликна Съмърли.
— Но аз имам съпруг и къща, така че благодаря на небесата, с моето не е — каза дамата.
— Нито пък с моето — отбеляза Челинджър, — тъй като науката не е загинала, а тази катастрофа сама по себе си ще ни предостави множество възможно най-интригуващи проблеми, които да проучим.
Вече бяхме разтворили широко прозорците и бяхме вперили поглед навън, към безшумния и застинал пейзаж.
— Нека помисля — продължи той. — Беше три или малко след три часа вчера следобед, когато светът най-сетне навлезе в отровния пояс и се потопи напълно в него. Сега часът е девет. Въпросът е в колко часа излязохме от него?
— На зазоряване въздухът беше много лош — казах аз.
— Значи след това — каза госпожа Челинджър. — В осем часа ясно усещах същото давене в гърлото, както когато започна всичко.
— Значи ще трябва да приемем, че е станало малко след осем часа. В продължение на седемнайсет часа светът е бил потопен в отровния етер. През това време Големият Градинар е дезинфекцирал човешкия мухъл, плъзнал по повърхността на Неговия плод. Възможно ли е работата да не е изцяло свършена — да има и други оцелели освен нас?
— Това се чудех и аз — каза лорд Джон. — Защо ние да сме единствените риби в морето?
— Предположението, че е възможно да има и други оцелели освен нас, е абсурдно — убедено заяви Съмърли. — Не забравяйте — отровата беше толкова мощна, че успя да накара дори нашия Малоун, един здрав като бик и спокоен като бивол човек, да се влачи нагоре по стълбите, малко преди да припадне. Възможно ли е някой да издържи на подобно нещо седемнайсет минути, а и толкова часове?
— Освен ако някой не го е предвидил и не се е подготвил, точно както стори нашият приятел Челинджър.
— Това според мен е твърде невероятно — каза Челинджър, като издаде напред брадата си и присви клепачи. — Комбинацията от наблюдателност, умозаключения и въображение, в резултат на която съумях да предвидя опасността, едва ли може да се срещне у двама души в рамките на едно поколение.
— Значи вашият извод е, че със сигурност всички са мъртви?
— В това не може да има никакво съмнение. Не трябва да забравяме обаче, че отровата действаше от долу нагоре и вероятно не би била толкова мощна в най-горните слоеве на атмосферата. Странно е наистина, че това е така; но това е едно свойство, което за в бъдеще ще ни предостави завладяващо поле за проучвания. Следователно човек би предположил, че ако реши да търси оцелели, би следвало да се насочи с най-големи шансове за успех към някое тибетско село или алпийска ферма, много хиляди фута над морското равнище.
— Е, като вземем предвид, че няма железопътни релси и параходи, все едно предлагате да потърсим оцелели на Луната — каза лорд Джон. — Онова, което се питам аз, е дали наистина всичко е приключило или просто се намираме на полувремето.
Съмърли протегна глава и огледа хоризонта.
— Всичко изглежда ясно и чудесно — каза той подозрително, — но така беше и вчера. Не съм убеден, че е отминало.
Челинджър вдигна рамене.
— Налага се отново да се допитаме до познатия ни фатализъм — каза той. — Ако светът е преживявал това и преди, което не е извън предела на възможностите, то несъмнено се е случило много отдавна. Следователно имаме всяко основание да се надяваме, че ще мине много време, преди да се случи отново.