— Всичко това е чудесно — каза лорд Джон, — но в случай на земетресение човек като нищо може да очаква втори трус веднага след първия. Мисля, че е най-разумно да се разтъпчем и да подишаме чист въздух, докато имаме тази възможност. След като нашият собствен кислород се изчерпи, спокойно можем да излезем да дишаме онзи отвън.
В резултат на опустошителните емоции, които бяхме изпитали през последните двайсет и четири часа, всички бяхме обзети от една чудновата летаргия. И умствена, и физическа — едно силно вътрешно усещане, че нищо няма значение. Всяка дейност ни се струваше отегчителна и обречена на провал. Дори Челинджър се бе поддал на това чувство и седеше на своя стол, подпрял огромната си глава с ръце, отнесен в мислите си, докато двамата с лорд Джон не го хванахме за ръцете и не успяхме що-годе да го вдигнем на крака, а той, от своя страна, ни се отблагодари с гневен поглед и ръмжене, като някой булдог. Все пак, след като излязохме от нашето малко убежище и се озовахме на въздух отвън, обичайната ни енергичност започна малко по малко да се завръща.
Ала с какво можехме да се захванем сред този гробовен свят? Откакто свят светува, беше ли се изправял някога човек пред подобен въпрос? Вярно, за в бъдеще нашите физически нужди щяха да бъдат подсигурени и дори можехме да си позволим някои разточителства. Всички хранителни запаси, отлежали вина, великолепни произведения на изкуството бяха останали за нас. Но какво се предполагаше, че трябва да правим? Мигновено се заехме с няколко дребни задачи просто защото ни се струваха очевидни. Слязохме в кухнята и положихме двете домашни помощници в леглата им. Изглежда бяха умрели безболезнено, едната — на стола край огъня, а другата — на пода пред умивалника. След това преместихме Остин от двора. Вследствие на трупното вкочанясване мускулите му се бяха втвърдили гротескно, а нервните контракции бяха изкривили устата му в горчива усмивка. Където и да отидехме, бяхме посрещнати от тези ухилени лица, които сякаш си подиграваха на ужасяващото ни положение и се усмихваха мълчаливо и мрачно на злощастните оцелели от техния род.
— Вижте сега — каза лорд Джон, който нервно беше крачил напред-назад из трапезарията, докато ние бяхме седнали да похапнем. — Не знам какви са вашите намерения, приятели мои, но аз просто не мога да си седя тук и нищо да не правя.
— Вероятно — отвърна Челинджър, — можете да сте така добър да предложите какво според вас би трябвало да правим.
— Да се размърдаме и да разберем какво точно се е случило.
— Това предлагам и аз.
— Но не в това провинциално селце. От прозореца виждаме всичко, което можем да узнаем тук.
— Тогава къде да отидем?
— В Лондон!
— Чудесна идея — промърмори Съмърли. — Вие може и да сте в състояние да изминете пеша четиресет мили, но не съм сигурен, че същото важи за Челинджър, с неговите къси и набити крака, и съм напълно сигурен, че не важи за мен.
Челинджър, меко казано, се подразни.
— Ако успеете, сър, да се ограничите само със собствените си физически характеристики, ще видите, че те предоставят предостатъчни възможности за забележки — викна той.
— Нямах намерение да ви обидя, скъпи мой Челинджър — викна в отговор нашият лишен от такт приятел. — Вие не сте отговорен за собствената си физика. Ако природата ви е дарила с ниско, едро тяло, просто няма как краката ви също да не са къси и набити.
Челинджър беше твърде ядосан, за да му отвърне. Той успя единствено да започне да ръмжи, да мига и да се ежи. Лорд Джон побърза да се намеси, преди свадата да стане още по-яростна.
— Вие говорите за ходене пеша. Защо да ходим пеша? — попита той.
— Да не предлагате да се качим на влака? — попита Челинджър, все така разпенен.
— Какво му е на автомобила? Защо да не отидем с него?
— Аз не съм специалист в това — каза Челинджър, като подръпна замислено брадата си. — В същото време вие с право предполагате, че човешкият интелект в своите най-висши проявления би трябвало да бъде достатъчно гъвкав, че да не се спира пред нищо. Лорд Джон, идеята ви е отлична. Аз самият ще ни откарам до Лондон.
— Няма да направите нищо подобно — решително отвърна Съмърли.
— Не, Джордж, наистина — извика съпругата му. — Опитвал си само веднъж и помниш как се блъсна в гаражната порта.
— Беше моментен недостиг на концентрация — отвърна спокойно Челинджър. — Смятайте въпроса за приключен. Аз категорично ще ни откарам до Лондон.