Лорд Джон ни извади от ситуацията.
— Какъв е автомобилът? — попита той.
— „Хъмбър“ с двайсет конски сили.
— О, аз съм шофирал такъв в продължение на години — каза той. — Бога ми! — добави след това. — Никога не съм предполагал, че ще доживея деня, в който ще натоваря в един автомобил целия човешки род. Доколкото си спомням, има място точно за петима. Съберете си нещата и ще ви очаквам в пълна готовност в десет часа пред вратата.
И така, в посочения час колата се зададе с мъркане и припукване откъм двора, а лорд Джон седеше зад волана. Аз заех мястото до него, а дамата, като един полезен малък буфер, се намести между двамата гневни мъже на задната седалка. Сетне лорд Джон освободи спирачката, бързо премести лоста от първа на трета скорост и ние отпрашихме на най-чудноватото пътуване с автомобил в цялата човешка история.
Представете си несравнимата красота на природата през онзи августовски ден, свежестта на сутрешния въздух, златистите проблясъци на слънчевата светлина, безоблачното небе, буйната зеленина на съсекските гори и тъмнолилавите пирени по склоновете на долините. И докато съзерцавате пъстрата красота на пейзажа, всяка мисъл за бедствена катастрофа би излетяла от ума ви, ако можехте да пренебрегнете един злокобен признак — тежката, всепоглъщаща тишина. Едно нежно жужене обгръща улегналите провинциални кътчета така плътно и непрестанно, че човек спира да го забелязва, както живеещият край морето загубва представа за непрестанния шепот на вълните. Птичите песни, трептенето на насекомите, отекващите гласове, мученето на добитъка, далечният кучешки лай, тътенът на влаковете и трополенето на каретите — всички те образуват един тих, неотслабващ фон, който незабелязано гали ухото. Сега го нямаше. Тази мъртвешка тишина беше отблъскваща. Така сериозна, така внушителна, че жуженето и потракването на собствения ни автомобил звучеше като непростимо смущение, като неблагоприлично незачитане на това благоговейно спокойствие, което обгръщаше като с покров останките на човечеството. Само безжалостната тишина и високите димни облаци, издигащи се от гаснещите постройки тук-там над пейзажа, вледеняваха сърцата ни, докато се любувахме на великолепната панорама на Уийлд.
Както и мъртвите!
Първоначално безчетните групички изопнати и ухилени лица ни изпълваха с вцепеняващ ужас. Така силно и злокобно беше усещането, че мога отново да преживея в ума си онова бавно спускане по хълма към гарата, да си спомня как минахме покрай бавачката с двете дечица, как видяхме стария кон, коленичил пред кабриолета, кочияша, превит на капрата, и младия мъж вътре, хванал вратата с ръка, миг преди да изскочи навън. Малко по-надолу имаше шестима жътвари, скупчени един връз друг с преплетени крайници и немигащи очи, вперили поглед към грейналия небосклон. Тези неща ги виждам като на фотография. Но скоро след това милостивата човешка природа притъпи превъзбудените нерви и те спряха да реагират. Сам по себе си всеобхватният ужас отнемаше от индивидуалното въздействие. Отделните хора се сливаха в групи, групите в тълпи, тълпите в универсален феномен, който човек бързо свикваше да приема като неизбежна подробност — където и да отиде. Само тук-таме, където някой особено брутален или гротесков инцидент привличаше вниманието ни, внезапно отново бивахме шокирани от личното и човешко значение на всичко, което ни заобикаляше.
Преди всичко заради съдбата на децата. Тя, спомням си, ни изпълваше най-силно с чувство за непоносима несправедливост бихме заплакали — госпожа Челинджър наистина плака, — когато минахме край едно голямо училище и видяхме върволицата детски телца, проснати по пътя, който водеше към него. Техните обзети от ужас учители ги бяха разпуснали и те бяха бързали към домовете си, когато отровата ги бе оплела в мрежите си. По отворените прозорци имаше огромен брой хора. В Тънбридж Уелс почти нямаше прозорец, от който в нас да не се взира оцъклено и нахилено лице. В последния момент нуждата от въздух, онази жажда за кислород, която единствени ние бяхме успели да утолим, ги бе накарала да се втурнат към прозорците. Тротоарите също бяха осеяни с мъже и жени, без шапки и без бонета, разбягали се от домовете си. Много от тях бяха паднали на пътя. Чист късмет беше, че лорд Джон се оказа отличен шофьор, тъй като не беше никак лесно да минем между тях. Минавахме през селата и градчетата бавно, с бързината на пешеходец, и дори веднъж, спомням си, срещу училището в Тонбридж, трябваше да спрем за малко и да отместим труповете, които препречваха пътя ни.
Сред цялата дълга и мъртвешка панорама по пътищата на Съсекс и Кент в паметта ми изпъкват няколко малки, ясно очертани сцени.