Едната от тях представляваше голям, лъскав автомобил, спрял пред гостоприемницата в Саутбъроу. В него имаше, поне така ми се стори, групичка хора, връщащи се от увеселение в Брайтън или Ийстборн. Вътре седяха три празнично облечени жени, всичките млади и красиви, в скута на едната от които имаше пекинез. С тях беше и един шикозен на вид по-възрастен мъж, както и един млад аристократ, чийто монокъл все още стоеше на окото му, а догорялата му цигара се виждаше между пръстите на облечената му в ръкавица ръка. Смъртта трябва да ги е покосила мигновено и на място. С изключение на възрастния мъж, който в последния момент бе разкъсал яката си в опит да си поеме дъх, всички изглеждаха сякаш спят. От едната страна, до стъпалото на автомобила, се беше свлякъл един келнер с поднос счупени чаши. От другата двама парцаливи просяци, мъж и жена, лежаха на земята, мъжът все така протегнал своята дълга, тънка ръка, точно както бе просил милостиня приживе. Един миг от вечността бе приравнил аристократ, келнер, просяк и куче до една и съща безжизнена, разлагаща се протоплазма.
Помня още една конкретна сцена, на няколко мили след Севъноукс. От лявата страна на шосето се намира един голям женски манастир, от който се спуска дълъг тревист склон. На склона се бяха събрали множество ученици, коленичили за молитва. Пред тях се бяха подредили в редица монахини, а малко по-нагоре по хълма с лице към тях бе паднала една самотна фигура, за която предположихме, че е била игуменката. За разлика от събралите се за развлечение пътници в автомобила, тези хора, сякаш бяха получили предупреждение за опасността, която ги грози, и бяха умрели красиво заедно, учителките и учениците, събрали се за своя последен урок.
Умът ми е все така поразен от онова ужасяващо преживяване и напразно търся изразни средства, чрез които да пресъздам чувствата, които изпитахме. Вероятно е най-добре и най-разумно да не се и опитвам, а просто да отразявам фактите. Дори Съмърли и Челинджър бяха съсипани и не чухме нито дума от спътниците си, с изключение на някой и друг сподавен стон на дамата. Колкото до лорд Джон, той бе твърде съсредоточен върху своя волан и трудната задача да си проправя път по онези пътища, за да има време или желание за разговор. Изговаряше една-единствена фраза, но с такава изнурителна честота, че тя се запамети в главата ми и накрая едва не ме караше да се смея над настъпилия край на света.
— Хубава работа! Как?
Това беше неговото възклицание всеки път, щом станехме свидетели на някоя нова смесица от разразили се смърт и злокоба. „Хубава работа! Как?“, извика той, докато се спускахме по хълма към гарата в Ротърфийлд, и отново „Хубава работа! Как?“, докато си проправяхме път през потъналите в смърт шосета в Люишъм и Кент.
Именно тук се сблъскахме с един внезапен и смайващ шок. На прозореца на една скромна къща на ъгъла, изникна дълга, тънка човешка ръка, която развълнувано размахваше носна кърпичка. Никога преди гледката на неочаквана смърт не беше карала сърцата ни да замрат и отново да затуптят така бясно, както онзи изумителен признак на живот. Лорд Джон спря автомобила до тротоара и миг по-късно вече всички се бяхме втурнали през отворената врата право в къщата и нагоре по стълбището към дневната на втория етаж, откъдето идваше сигналът.
Една много възрастна дама седеше на стол край прозореца, а близо до нея, поставен върху друг стол, стоеше цилиндър с кислород — по-малък, но в същата форма като онези, които бяха спасили собствените ни животи. Тя обърна своето слабо, изпито лице с очила към нас, докато ние се тълпяхме около прага на стаята.
— Страхувах се, че съм останала тук завинаги сама — каза тя, — тъй като аз съм инвалид и не мога да се движа.
— Е, мадам — отговори Челинджър, — имате късмет, че ние случайно минахме оттук.
— Искам да ви задам един изключително важен въпрос — каза тя. — Господа, моля ви да бъдете честни с мен. Как ще се отразят тези събития върху акциите на лондонските и северозападните железопътни линии?
При тези думи щяхме да се засмеем, ако не беше трагичната сериозност, с която тя очакваше нашия отговор. Госпожа Бърстън, защото това беше нейното име, бе възрастна вдовица, целият приход на която зависеше от няколкото акции от въпросната компания, които притежаваше. Животът ѝ беше лавирал спрямо покачването и спадането на дивидентите и тя не можеше да си представи, че съществуването ѝ би могло да зависи от нещо друго освен от котировката на акциите ѝ. Напразно ѝ обърнахме внимание, че всичките пари на света са на нейно разположение и че от тях няма никакъв смисъл. Остарелият ѝ ум не можеше да се приспособи към тази нова идея и тя гръмко заплака за своите изчезнали акции.