— Нищо друго си нямах — ридаеше тя. — Щом тях ги няма, няма смисъл да ме има и мен.
Насред жалбите ѝ успяхме да открием как това крехко вехто растение бе оцеляло, след като цялата гора бе загинала. Тя беше неизлечим инвалид и астматичка. Кислородът ѝ е бил предписан заради заболяването и в критичния момент кислородният цилиндър е бил в стаята ѝ. Съвсем естествено, тя беше вдишвала от него, когато дишането ѝ е било затруднено. Това я бе облекчило и тъй като го е използвала по малко, бе успяла да преживее нощта. Накрая бе заспала и се бе събудила от шума от нашия автомобил. Тъй като беше невъзможно да я вземем със себе си, се уверихме, че има всичко необходимо за живот, и ѝ обещахме най-късно до няколко дни да се свържем с нея. Сетне си тръгнахме, а тя все така горчиво оплакваше своите изчезнали акции.
Докато наближавахме Темза, улиците ставаха все по-затрупани, а препятствията — по-смущаващи. С мъка успяхме да прекосим Лондонския мост. Достъпът от страната на Мидълсекс беше задръстен от край до край със спрели автомобили и затова бе невъзможно да преминем оттам. Един кораб гореше, обгърнат в огнени езици, на кея до моста, а във въздуха се носеха сажди и тежка остра миризма на изгоряло. Някъде около сградата на парламента се виждаше гъст облак дим, но от мястото, на което се намирахме, не ставаше ясно къде точно е пожарът.
— Не знам как ви се струва на вас — каза лорд Джон и угаси двигателя на колата, — но на мен ситуацията в провинцията ми изглежда по-ведра, отколкото в града. Мъртвият Лондон ми влияе на нервите. Аз предлагам да тръгнем обратно и да се върнем в Ротърфийлд.
— Признавам, че според мен не можем да се надяваме да постигнем каквото и да било тук — каза професор Съмърли.
— В същото време — поде Челинджър, чийто глас бумтеше чудновато сред тишината, — за нас е трудно да приемем мисълта, че от седем милиона души, по някакво странно стечение на обстоятелствата или по чиста случайност, единствената оцеляла след катастрофата е онази възрастна жена.
— Джордж, ако има и други, дали изобщо бихме могли да ги открием? — попита дамата. — И въпреки това аз съм съгласна с теб, че не можем да се върнем, преди да сме опитали.
След като слязохме от колата и я оставихме до тротоара, с известна трудност закрачихме по претъпкания паваж на улица „Кинг Уилям“ и влязохме през отворената врата в една голяма застрахователна кантора. Къщата се намираше на ъгъла и я избрахме, защото разполагаше с гледка във всички посоки. Изкачихме се по стълбите и прекосихме едно помещение, вероятно зала за съвещания, тъй като около една дълга маса седяха осмина възрастни мъже. Двукрилният прозорец бе отворен и всички заедно излязохме на балкона. От него се виждаха претъпканите улици, водещи към всички посоки, а под нас пътят от край до край бе почернял от покривите на неподвижните таксита. Всички, или почти всички, коли бяха обърнати навън от центъра на града към периферията му, което говореше за това как ужасените мъже на работа в центъра на града в последния момент напразно се бяха опитали да се върнат при своите семейства в предградията или провинцията. Тук-таме, сред скромните таксита, се извисяваше по някой огромен автомобил, обкован с хром — собственост на някой заможен магнат, безнадеждно заклещен сред затлачения поток на спрялото движение. Точно под краката ни имаше един такъв автомобил, голям и луксозен на вид, чийто собственик, дебел възрастен мъж, се беше надвесил през прозореца и половината от охраненото му тяло висеше, а тлъстата му ръка, осеяна с диаманти, бе протегната напред, в желанието му да накара шофьора да опита за последен път да си проправи път през навалицата.
Дузина автобуси се извисяваха като острови сред потопа, а пътниците, струпани по покривите, лежаха скупчени, всеки в скута на другия, подобно на играчки в детска стая. Върху широкия пиедестал на една улична лампа на кръстовището бе застанал един плещест полицай, облегнал гръб на стълба по толкова естествен начин, че беше трудно да се повярва, че е мъртъв, а в краката му лежеше едно опърпано вестникарче със своята купчина вестници. Сред тълпата бе останала вестникарската му количка, на която с големи черни букви на жълт фон прочетохме: „Безредици на игрището за крикет „Лордс“. Това трябва да е било по-ранното издание, тъй като на други афиши вече пишеше: „Краят ли е това? Великият учен предупреждава“. И още едно заглавие: „Прав ли е Челинджър? Злокобни слухове“.