Челинджър посочи на съпругата си последния афиш, който се вееше над тълпата като знаме. Видях го как изпъчва гърди и погалва брадата си, докато го гледаше. Този сложно устроен ум бе доволен и поласкан от мисълта, че Лондон е загинал с мисли за неговото име и слова. Чувствата му бяха толкова очевидни, че предизвикаха язвителната забележка на неговия колега.
— Челинджър — до последно в центъра на вниманието — каза той.
— Така изглежда — отговори самодоволно той. — Е — добави, след като погледна надолу по цялото протежение на множеството улици, всички безмълвни и задушени от прегръдката на смъртта, — наистина не виждам какво бихме постигнали с престоя си в Лондон. Предлагам да се върнем веднага в Ротърфийлд и да обсъдим как най-ползотворно да уплътним годините, които ни предстоят.
Ще опиша само още една от сцените, които отнесохме в спомените си от мъртвия град. Случи се, когато надникнахме в старата църква „Сейнт Мери“, която се намираше точно там, където ни очакваше нашият автомобил. Проправихме си път между проснатите на стълбището тела, бутнахме летящата врата и влязохме вътре. Гледката беше забележителна. Църквата бе препълнена от край до край с коленичили фигури във всевъзможни пози на молитва и смирение. В последния ужасяващ миг, внезапно изправили се лице в лице с реалността, с онези страшни истини, които тегнат върху ни, дори когато крачим по петите на илюзии и химери, ужасените хора се бяха втурнали в тези стари градски църкви, които от поколения насам са пустеели полупразни. Бяха се скупчили един до друг на колене, много от тях неуспели да свалят шапките си от превъзбуда, а над главите им, от амвона, един млад мъж с всекидневни одежди явно беше отправял проповедта си към тях, когато е бил сполетян от същата съдба. Сега, подобно на кукла в кутия, висеше проснат от ръба на амвона с отпуснати ръце. Бе същински кошмар — сивата прашна църква, редиците от хора, проснати в измъчени пози, полумракът и цялата тази тишина. Крачехме на пръсти и разговаряхме шепнешком.
И тогава внезапно ме осени една идея. В единия ъгъл на църквата, до вратата, имаше старинен съд за светена вода, а зад него — една дълбока ниша, в която висяха въжетата за камбанарията. Защо да не изпратим съобщение из Лондон, за да привикаме всички евентуални оцелели? Изтичах натам и когато дръпнах въжето, с изненада открих колко трудно се бие камбаната. Лорд Джон ме беше последвал.
— Бога ми, млади приятелю! — каза той и съблече палтото си. — Това е дяволски добра идея. Нека хвана и аз и скоро ще я размърдаме.
Но въпреки това камбаната бе толкова тежка, че една когато Челинджър и Съмърли прибавиха тежестта на телата си към нашите, чухме громоленето и силния звън над главите ни, които ни съобщаваха, че огромната камбана е запяла песента си. Надалеч из мъртвия Лондон отекна нашето съобщение за дружба и надежда към всеки побратим оцелял. Металният зов разведри сърцата ни и ние се захванахме още по-здраво за работа, като всяко дръпване на въжето повдигаше краката ни от пода, след което опъвахме отново заедно по пътя надолу, а Челинджър, който беше най-ниско то всички ни, впрегнал цялата си тежест в изпълнението на задачата, подскачаше нагоре-надолу като някаква гигантска жаба и ръмжеше на всяко дръпване. Това би бил най-удачният момент, в който някой да увековечи с фотография четиримата приключенци, преживели заедно безброй опасности в миналото, на които съдбата бе избрала да поднесе едно толкова върховно изживяване. Трудихме се половин час, като потта се стичаше по лицата ни, а ръцете и краката ни тръпнеха от болезненото усилия. След това излязохме на портика на църквата и се огледахме нетърпеливо по протежение на безмълвните претъпкани улици. Нито звук, нито знак в отговор на нашия призив.
— Няма полза. Никой не е останал — възкликнах аз.
— Нищо повече не можем да направим — каза госпожа Челинджър. — За бога, Джордж, нека се връщаме в Ротърфийлд. Още час в този зловещ, тих Лондон, и ще полудея.
Качихме се в автомобила, без да кажем и дума повече. Лорд Джон го обърна и потеглихме на юг. За нас тази глава сякаш бе приключила. Дори не подозирахме какво ни е било писано в следващата.
Глава шеста
Голямото пробуждане
И сега, наближавам края на това забележително събитие — така несравнимо по важност не само за нашите дребни, лични животи, но и за цялата история на човешкия род. Както казах в началото на разказа си, когато тази история бъде записана, въпросното събитие несъмнено ще се извисява над всички останали, подобно планина сред заобикалящите я по-ниски била. Нашето поколение е било дарено с изключителна съдба, след като е било избрано да преживее нещо толкова невероятно. Колко дълго ще траят последиците от него — това само бъдещето може да покаже. Колкото до мен, спокойно мога да заявя, че нещата никога повече няма да бъдат същите. Човек никога не може да осъзнае колко безпомощен и неосведомен е, нито че е подкрепян от невидима ръка, преди тя за миг да го стисне със сила, достатъчна да го смаже. Смъртта беше неизбежна за нас. И вече знаем, че във всеки един момент това може да се случи отново. Зловещото ѝ присъствие хвърля сянка върху живота на всички ни, но кой би отрекъл, че в тази сянка чувството за дълг, за трезвост и отговорност, признателността към значимостта и целите на живота, най-искреният копнеж за развитие и подобрение не са станали толкова истински, че да завладеят цялото ни общество от край до край? Говоря за нещо отвъд различията и догмите. То е по-скоро промяна на перспективата, разместване на усещането ни за пропорционалност, едно ярко осмисляне на факта, че сме незначителни и преходни твари, съществуващи заради благоволението и по милостта на първия студен полъх на неизвестността. Но ако това познание е накарало света да се замисли по-дълбоко, то поне според мен не го е направило по-тъжен. Несъмнено сме съгласни, че по-трезвите и сдържани удоволствия на настоящето са по-смислени, както и по-разумни от шумната, глупашка глъчка, която едно време минаваше за веселие — едно време така неотдавнашно и въпреки това немислимо. Онези празни животи, пропилени в безцелни посещения и посрещане на посетители, в тревоги за огромни и ненужни домакинства, в подреждане и протяжно консумиране на изкусни блюда, сега могат да открият здраве и покой в четенето, музиката, кроткото семейно общуване, което произлиза от едно по-просто и трезво разпределяне на времето. Сега по-здрави и изпълнени с повече удоволствия, те са по-богати отпреди, дори след като са заплатили увеличения дан към общото благо, който така повиши стандарта на живот по тези острови.