Има известен спор по въпроса за точния час на великото пробуждане. Като цяло е постигнато съгласие, че въпреки разминаването според различните часовници, може би е имало различни местни причини, които са повлияли на действието на отровата. Безспорно, във всеки отделен район, съживяването е било на практика едновременно. Множество свидетели твърдят, че в този момент часовникът „Биг Бен“ е показвал шест часа и десет минути. Кралският астроном е отбелязал шест часа и дванайсет минути по Гринуич. От друга страна, Леърд Джонсън, един много способен хроникьор от Източна Англия, е записал точно шест часа и двайсет минути. На Хебридските острови дори е отбелязан седем часът. В нашия случай не може да има каквото и да било съмнение, тъй като в онзи момент аз бях седнал в кабинета на Челинджър, а срещу мен стоеше неговият грижливо поддържан хронометър. Часът беше шест и четвърт.
Огромно униние измъчваше душата ми. Натрупаният ефект от всички ужасяващи гледки, на които бяхме станали свидетели по време на нашето пътешествие, тегнеше над сърцето ми. С моето цветущо здраве и изобилна физическа енергия, за мен беше рядкост да преживявам каквото и да било душевно страдание. Притежавах ирландския талант да откривам капка хумор дори в най-мрачните моменти. Но сега тъмнината беше ужасяваща и несломима. Останалите бяха на долния етаж и правеха планове за бъдещето. Аз седях до отворения прозорец, подпрял брадичката си с ръка, а умът ми беше потънал в унинието на ситуацията. Можехме ли да продължим да живеем? Това беше въпросът, който бях започнал да си задавам. Възможно ли бе да съществуваме в един мъртъв свят? Точно както във физиката по-голямото тяло притегля към себе си по-малкото, нямаше ли да изпитаме могъщо привличане към онази огромна маса на човечеството, която вече бе преминала в неизвестното? Как щеше да дойде краят? Дали със завръщането на отровата? Или Земята щеше да стане необитаема вследствие на зловредните вещества, произведени от повсеместното разлагане? Една групичка побъркани хора сред един мъртъв свят! Размишлявах над тази ужасяваща последна мисъл, когато някакъв слаб шум ме накара да погледна към пътя отдолу. Старият кон от кабриолета се изкачваше по хълма!
В същия миг си дадох сметка, че чувам чуруликането на птичките, някой да кашля на двора отдолу и как целият фонов шум се надига наоколо. И въпреки това помня, че погледът ми беше прикован именно в онзи абсурден, съсухрен кон на пределна възраст. Бавно и с хриптене, той се изкачваше по склона. След това погледът ми се премести върху кочияша, който седеше прегърбен на капрата, и най-накрая върху младия мъж, който се беше подал през прозореца и развълнувано нареждаше нещо. Всички те несъмнено бяха живи!