Всички отново бяха живи! Дали всичко е било заблуда? Беше ли възможно цялата работа с отровния пояс да е била само дълъг сън? За миг слисаният ми ум наистина бе готов да го повярва. След това сведох очи и видях подуващия се мазол на ръката ми, получил се при дърпането на въжето на градската камбана. Значи наистина се беше случило. И въпреки това — ето го сега света, съживен — ето го живота, който с пълна сила отново заливаше планетата. Сега, докато погледът ми се рееше над просторния пейзаж, аз го виждах във всяка една посока — и как се движи, дори по същия начин, както и преди да застине. Ето ги и играчите на голф. Възможно ли беше да довършваха започнатата игра? Да, ето един отстъпва от дупката, а онази групичка ей там се подготвят за удар, спор няма. Жътварите бавно се завръщаха към своята работа. Бавачката плесна едно от децата и след това забута количката обратно нагоре по хълма. Всички безгрижно бяха подели живота си оттам, откъдето го бяха оставили.
Аз изтичах бързо на долния етаж, но вратата на коридора бе отворена и дочух гласовете на събратята си откъм двора и техните шумни изумени възгласи. Как само си стискахме ръцете и се смяхме, когато се събрахме заедно, и как госпожа Челинджър ни разцелува от вълнение, преди най-накрая да се хвърли в мечешките обятия на своя съпруг.
— Но не може просто да са били заспали! — възкликна лорд Джон. — Дявол да го вземе, Челинджър, нали не вярваш, че всички онези хора са спели с изцъклени погледи и вкочанени крайници, с онези ужасни мъртвешки усмивки по лицата си!
— Това може да е било единствено състоянието, наречено каталепсия — отвърна Челинджър. — В миналото е било рядко явление и непрекъснато е било бъркано със смърт. Докато протича, телесната температура спада, дишането изчезва, пулсът е недоловим — в действителност то е смърт, с тази разлика, че е преходна. Дори най-схватливият ум — тук той затвори очи и се усмихна превзето, — трудно би могъл да си представи световна епидемия с подобни мащаби.
— Вие го определяте като каталепсия — отбеляза Съмърли, — но все пак това е просто едно име, и ние знаем за резултатите от нея толкова малко, колкото и за отровата, която я е причинила. В най-добрия случай можем да твърдим, че заразният етер е довел до временна смърт.
Остин седеше превит на две върху стъпалото на автомобила. Бях чул кашлянето му от горния етаж. Той бе стоял мълчаливо, обгърнал главата си с ръце, но сега си шепнеше нещо и оглеждаше колата.
— Дебелоглав младок! — измърмори той. — Не разбира от дума!
— Какво има, Остин?
— Няма масло, сър. Някой е бърникал по автомобила. Сигурно онова младо градинарче, сър.
Лорд Джон гледаше виновно.
— Не знам какво ми става — продължи Остин, като се олюляваше на краката си. — Сигурно ми е прилошало, докато съм го миел с маркуча. Мисля, че си спомням как паднах върху стъпалото. Но се кълна, че имаше масло.
Съвсем сбито на Остин беше разказано какво се бе случило с него и със света. Мистерията около капещото масло също му беше разяснена. Той изслуша с видимо и дълбоко недоверие разказа за това как един аматьор бе шофирал неговия автомобил, а сетне с огромен интерес и няколкото изречения, в които бяха съсредоточени нашите собствени преживявания в спящия град. Помня ясно какво отбеляза той, когато историята приключи.
— Пред „Банк ъф Ингланд“ ли се намирахте, сър?
— Да, Остин.
— С всички онези милиони вътре, докато целият свят е бил заспал?
— Точно така.
— И аз да го изпусна! — измърмори той и свъсено възобнови миенето на автомобила си с маркуча.
Внезапно дочухме хрущене на чакъл под колела. Старият кочияш беше спрял кабриолета точно пред вратата на Челинджър. Видях как младият пътник излиза отвътре. Миг по-късно домашната помощница, която бе така разрошена и смутена, все едно току-що се бе събудила от дълбока дрямка, се появи с един поднос и картичка върху него. Когато я прочете, Челинджър изсумтя свирепо и гъстата му черна коса сякаш се наежи от възмущение.
— Драскач! — изръмжа той.
Сетне добави с осъдителна усмивка:
— Все пак напълно естествено е целият свят да няма търпение да узнае мнението ми след подобно събитие.
— Едва ли неговата задача е точно това — каза Съмърли, — като се има предвид, че беше на пътя в своя кабриолет, още преди кризата да започне.
Погледнах картичката, на която пишеше: „Джеймс Бакстър, кореспондент от Лондон, „Ню Йорк Монитър“.
— Ще го приемете ли? — попитах аз.
— Не.