— О, Джордж! Трябва да се държиш по-мило и съобразително с хората. Със сигурност си научил нещо от всичко, което преживяхме.
Той изпуфтя и поклати отрицателно голямата си, упорита глава.
— Отровна порода! Нали, Малоун? Най-вредният плевел в съвременната цивилизация, послушното оръдие на шарлатанина и спънката в живота на себеуважаващия се човек! Някога да са казали добра дума за мен?
— Някога да сте казали добра дума пред тях? — отговорих аз. — Недейте така, сър, този непознат човек е дошъл специално за да се срещне с вас. Сигурен съм, че няма да се отнесете грубо с него.
— Добре, добре — измърмори той, — елате и говорете вместо мен. Предварително възразявам срещу подобно възмутително нахлуване в личния ми живот.
Той се затътри с мрънкане и сумтене след мен — като ядосан и раздразнителен булдог.
Елегантно облеченият млад американец извади своя бележник и мигновено си дойде на думата.
— Дойдох тук, сър — започна той, — защото нашите читатели в Америка много биха искали да разберат нещо повече за тази опасност, която според вас тегне над света.
— Не ми е известно към момента над света да дебне каквато и да било опасност — рязко отвърна Челинджър.
Репортерът го изгледа, донякъде изненадан от чутото.
— Имам предвид, сър, вероятността светът да навлезе в пояс от отровен етер.
— Към момента не очаквам да ни сполети нещо подобно — каза Челинджър.
Репортерът изглеждаше дори още по-озадачен.
— Вие сте професор Челинджър, нали така? — попита той.
— Да, сър, това е името ми.
— В такъв случай, не разбирам как можете да твърдите, че няма подобна опасност. Позовавам се на собственото ви писмо, публикувано от ваше име в „Лондон Таймс“ тази сутрин.
Беше ред на Челинджър да се учуди.
— Тази сутрин? — каза той. — Тази сутрин не е излизал брой на „Лондон Таймс“.
— Но, сър — каза американецът с нотка на възражение, — не можете да отречете, че „Лондон Таймс“ е всекидневник.
Той извади един брой от джоба си.
— Ето писмото, което имам предвид.
Челинджър се подсмихна и потърка ръце.
— Започвам да разбирам — каза той. — Значи сте прочели това писмо днес сутринта?
— Да, сър.
— И веднага дойдохте да ми вземете интервю?
— Да, сър.
— По пътя насам забелязахте ли нещо необичайно?
— Всъщност, ако трябва да съм честен, хората във вашия край ми се сториха по-ведри и като цяло по-човечни отпреди. Носачът понечи да ми разкаже някаква забавна история, а в тази страна това е напълно ново преживяване за мен.
— Само това?
— Да, сър, доколкото си спомням.
— Добре, тогава в колко часа потеглихте от гара „Виктория“?
Американецът се усмихна.
— Аз дойдох тук, за да интервюирам вас, професоре, но въпросите задавате предимно вие.
— По една случайност това ме интересува. Помните ли точния час?
— Разбира се. В дванайсет и половина.
— И кога пристигнахте?
— В два часа и петнайсет минути.
— И наехте кабриолет?
— Точно така.
— Какво е според вас разстоянието от гарата?
— Предполагам, около две мили.
— И колко време ви отне да стигнете дотук?
— Половин час може би, с този астматик отпред.
— Значи сега би трябвало да е три часът?
— Да, или малко след три.
— Погледнете часовника си.
Американецът го направи и след това изумено вдигна поглед към нас.
— Но как! — извика той. — Часовникът ми е спрял, защото не е навиван дълго време. Този кон със сигурност е счупил всички рекорди. Сега, като се вгледам, слънцето също е доста ниско в небето. Е, тук става нещо, което не разбирам.
— Когато се изкачвахте по хълма, не си ли спомняте да се е случило нещо необичайно?
— Май си спомням, че по едно време страшно ми се доспа. Сега се сещам, че исках да кажа нещо на кочияша, но не успях да му привлека вниманието. Вероятно е било заради горещината, но за кратко се почувствах замаян. Нищо повече.
— Така е и с целия човешки род — обърна се към мен Челинджър. — Всички за кратко са се почувствали замаяни. Все още никой от тях няма представа какво се е случило. Всички те ще подхванат наново работата си, точно както Остин се зае със своя маркуч или играчът на голф продължи към следващата дупка. Вашият редактор, Малоун, ще се захване отново с броя на вестника си и ще остане доста озадачен, когато открие, че един брой липсва. Да, млади ми приятелю — обърна се той към американския репортер, осенен от внезапен пристъп на весела разговорливост, — може да ви се стори интересна новината, че светът е изплувал от отровното течение, което се носи като Гълфстрийм из океана от етер. Също така ще ви бъде от полза да се информирате, че днес не е петък, двайсет и седми август, ами събота, двайсет и осми август, и че в продължение на двайсет и осем часа сте били в безсъзнание на хълма Ротърфийлд.