Успях единствено да предположа, че вероятно е искал да се сдобие с него веднага.
— Или така си е мислил, което е съвсем различно. Но вече е излишно да купувате допълнително, след като аз разполагам с това значително количество.
— Все пак, поради някаква причина, той сякаш иска и аз да занеса кислород. Ще е по-сигурно да направя точно каквото ми е заръчал.
И така, въпреки многобройните възражения и оплаквания на Съмърли, закупих още един цилиндър, който бе поставен до другия в неговия автомобил, след като ми предложи да ме откара до гара „Виктория“.
Обърнах се, за да платя на шофьора на таксито, който се отнесе доста свадливо и обидно към мен по въпроса за цената, която му дължах за услугите му. Когато се върнах при професор Съмърли, той се намираше във вихъра на гневна свада с двамата мъже, които бяха носили кислорода, а бялата му козя брадичка се поклащаше от негодувание. Единият от двамата го нарече, ясно помня, „глупав дърт побелял изкуфелник“, което така разяри шофьора му, че той скочи от седалката си, за да застане редом със своя оскърбен господар, и едва успяхме да предотвратим разразяването на истински безредици насред улицата.
Тези дребни неща може и да изглеждат незначителни и по онова време щяха да се подминат като случайни събития. Едва сега, когато поглеждам назад, виждам връзката им с цялата история, която смятам за редно да разкажа.
Шофьорът трябва да е бил новак или да е изгубил контрол над нервите си вследствие на спречкването, тъй като по пътя до гарата шофираше ужасно. На два пъти едва не се блъснахме в други също толкова заблудени превозни средства и помня как обърнах внимание на Съмърли, че стандартът на шофиране в Лондон доста е западнал. Веднъж минахме покрай огромна тълпа, която наблюдаваше някакъв бой на ъгъла на „Дъ Мол“. Хората, които бяха доста развълнувани, нададоха гневни викове по адрес на нескопосаното шофиране, а един тип скочи на стъпалото и размаха бастун над главите ни. Аз го изблъсках, но си отдъхнахме едва когато се измъкнахме от тях и излязохме от парка. Тези дребни случки доста изопнаха нервите ми и от сприхавото поведение на спътника ми личеше, че собственото му търпение също е на изчерпване.
Ала доброто ни настроение се възвърна, когато видяхме лорд Джон Рокстън, който ни очакваше на платформата — висока, слаба фигура, облечена в жълт ловен костюм от туид. Живото му лице с онези незабравими очи, тъй блеснали и ведри едновременно, засия доволно, когато ни видя. Рижата му коса бе изпъстрена със сиви кичури, а длетото на Времето бе издълбало още малко браздите по челото му, но като цяло беше същият онзи лорд Джон, нашият другар от миналото.
— Здравейте, хер професор! Здравейте, млади приятелю! — извика той, докато се приближаваше към нас.
Сетне изръмжа развеселено, когато видя цилиндрите с кислород върху количката на носача зад нас.
— Значи и вие сте се снабдили! — възкликна той. — Моят е във фургона. Какво ли е намислил старият ни другар?
— Видяхте ли писмото му в „Таймс“? — попитах аз.
— Какво пише в него?
— Глупост и безумие! — отсече грубо Съмърли.
— Е, то стои в дъното на тази работа с кислорода, ако не греша — казах аз.
— Глупост и безумие! — извика отново Съмърли, с напълно излишна ярост.
Всички вече се бяхме качили в едно купе за пушачи първа класа и той бе успял да запали своята стара, къса и опушена лула от пирен, която сякаш пърлеше края на дългия му, войнствен нос.
— Нашият другар Челинджър е умен човек — каза той разпалено. — Никой не може да го отрече. Само глупак би го отрекъл. Погледнете шапката му. Вътре има близо двукилограмов мозък — един голям двигател, който работи гладко и върши работата си безотказно. Покажете ми къде стои двигателят и аз ще ви кажа колко е голям. Но той е роден шарлатанин — чували сте ме да му го казвам право в лицето — роден шарлатанин, който обича драматично да застава под светлините на прожекторите. Всичко е спокойно, затова нашият другар Челинджър вижда в това възможност да накара хората да говорят за него. Нали не мислите, че той вярва в цялото това безумие за промяна в етера и опасност, надвиснала над човешката раса? Чували ли сте някога по-голяма измишльотина?
Съмърли приличаше на стар бял гарван, който грачеше и се разтърсваше от язвителен смях. Докато го слушах, ме обля гневна вълна. Беше позорно от негова страна да говори по този начин за покровителя, отговорен за цялата ни слава и осигурил ни едно преживяване, непостижимо за всички останали хора по света. Бях отворил уста, за да възразя разпалено, когато лорд Джон ме изпревари: