— С „може“ и „не е изключено“ е възможно човек да докаже всичко — възкликна гневно Съмърли. — Свинете може да полетят. Да, сър, свинете може да полетят — но не го правят. Не си струва да споря с вас. Професор Челинджър е напълнил главата ви с безумия и двамата сте неспособни на логична мисъл. По-скоро бих изказал доводите си пред седалките във влака.
— Трябва да кажа, професор Съмърли, че поведението ви не изглежда да е претърпяло подобрение от последния път, в който имах удоволствието да се срещна с вас — сурово рече лорд Джон.
— Аристократите като вас не са свикнали да чуват истината — с горчива усмивка отвърна Съмърли. — Струва ви се някак шокиращо, нали, когато някой ви накара да осъзнаете, че въпреки титлата си оставате един пълен невежа?
— Помнете ми думата, сър — каза лорд Джон, много сурово и непоклатимо, — ако бяхте по-млад, нямаше да посмеете да ми говорите по толкова обиден начин.
Съмърли вирна главата си и косъмчетата на козята му брадичка се разклатиха.
— За ваше сведение, сър, било то млад или стар, аз никога не съм се страхувал да изказвам мнението си пред някой невеж самохвалко — да, сър — невеж самохвалко, дори да имахте толкова титли, колкото робите биха могли да съчинят, а глупаците да се накичат с тях.
За миг очите на лорд Джон лумнаха ядно, ала след това, с огромно усилие, той овладя гнева си и се облегна назад на мястото си със скръстени пред гърдите ръце и горчива усмивка на лицето. За мен всичко това беше отблъскващо и жалко. Споменът за миналото ме заля като вълна — за доброто приятелство и щастливите, изпълнени с приключения дни — за всичко, през което бяхме преминали и което си бяхме извоювали. И да се стигне до това — обиди и ругатни! Внезапно се разридах — разридах се на глас със задавени, неконтролируеми хлипове, които не можех да скрия. Спътниците ми ме погледнаха учудено. Аз закрих лицето си с ръце.
— Всичко е наред — казах. — Просто — просто е толкова жалко.
— Вие сте болен, млади приятелю, това се случва с вас — каза лорд Джон. — От самото начало ми се стори, че нещо с вас не е наред.
— Привичките ви, сър, не са се изменили за три години — каза Съмърли, като поклащаше глава. — Аз също не пропуснах да забележа странното ви поведение още от първия миг на нашата среща. Няма нужда да хабите съчувствието си, лорд Джон. Тези сълзи са от чисто алкохолен характер. Този мъж е пил. Между другото, лорд Джон, аз току-що ви нарекох невеж самохвалко, което може би беше несправедливо сурово. Но тези думи ми напомнят за едно малко постижение — тривиално, но забавно, с което можех да се похваля навремето. Вие ме познавате като аскетичен човек на науката. Можете ли да повярвате, че някога се радвах на напълно заслужена слава в няколко детски градини като имитатор на селскостопански животни? Вероятно бих могъл да ни помогна да прекараме пътуването по един по-приятен начин. Би ли ви разведрило да чуете как кукуригам като петел?
— Не, сър — каза лорд Джон, който беше все така дълбоко обиден, — не би ме разведрило.
— Умението ми да имитирам кудкудякаща кокошка, която току-що е снесла яйце, също се славеше като доста забележително. Бих ли могъл да опитам?
— Не, сър, не — определено не.
Но въпреки тази сериозна забрана професор Съмърли остави лулата си настрана и през останалата част от пътуването той ни забавляваше — далеч не успешно — с редуване на птичи и животински гласове, които звучаха толкова абсурдно, че сълзите ми изведнъж преминаха в бурен смях, което трябва да е изглеждало доста истерично, докато седях срещу този сериозен професор и го наблюдавах — или по-скоро го слушах — как се превъплъщава в гръмогласен петел или пале, на което са му настъпили опашката. В един момент лорд Джон ми подаде своя вестник, в бялото поле на който бе написал с молив: „Горкият стар дявол! Луд като шапкар!“. Без съмнение беше много ексцентрично, но въпреки това представлението ми се стори изключително остроумно и забавно.
Докато траеше то, лорд Джон се наведе напред и се впусна в една безконечна история за бивол и индийски раджа, която ми се стори, че няма начало и край. Професор Съмърли тъкмо бе започнал да чурулика като канарче, а лорд Джон да доближава кулминацията на своята история, когато влакът спря на гара „Джарвис Брук“ — крайната ни цел в Ротърфийлд.
Там ни посрещна Челинджър. Изглеждаше забележително. Не всеки надменен пуяк на света би могъл да се мери с бавните, високи крачки, с които достойно парадираше по собствената си железопътна гара, и с любезния начин, по който се усмихваше със снизходително окуражение на всеки около себе си. Ако през годините у него бе настъпила каквато и да е промяна, то тя се състоеше в още по-силно подчертаната му осанка. Огромната глава и широкото високо чело, с прилепналия върху му кичур черна коса, изглеждаха дори по-внушително отпреди. Черната му брада се спускаше напред в една още по-впечатляваща каскада и ясните му сиви очи, със своите дръзки и язвително отпуснати клепачи, бяха по-достолепни от всякога.