Той стисна ръката ми по онзи развеселен начин и ме дари с окуражителната усмивка, характерна за директора, поздравяващ своя ученик, и след като се здрависа с останалите и им помогна да вземат чантите си и цилиндрите си с кислород, настани всички ни в един голям автомобил, шофиран от същия онзи невъзмутим Остин, така пестелив на думи, когото бях виждал в ролята на иконом по време на първото ми бурно посещение у професора. Пътят ни поведе нагоре по завоите на едно възвишение, сред живописни пейзажи. Аз седях отпред до шофьора, но зад мен тримата другари сякаш говореха един през друг. Лорд Джон все така опитваше да разкаже своята история за бивола, доколкото успявах да чуя, като в същото време долавях познатото от едно време плътно боботене на Челинджър, примесено с настойчивия глас на Съмърли, докато умовете им бяха вплетени в гръмък и яростен научен дебат. Внезапно Остин наведе своето махагоново лице към мен, без да откъсва поглед от волана.
— Пред уволнение съм — каза той.
— Колко жалко! — отвърнах аз.
В този ден всичко изглеждаше необичайно. Всички говореха странни, неочаквани неща. Беше като в някакъв сън.
— За четиресет и седми път — замислено рече Остин.
— Кога си тръгваш? — попитах аз, след като не успях да измисля нещо по-подходящо.
— Не си тръгвам — каза Остин.
Разговорът сякаш бе готов да приключи с това, но той веднага се върна към него.
— Ако си тръгна, кой ще се грижи за него? — рече Остин, като кимна към своя господар. — Кого ще намери да му служи?
— Някой друг? — неуверено предположих аз.
— Не и той. Никой няма да остане и седмица. Ако аз си тръгна, животът в този дом ще спре като часовник, останал без пружината си. Казвам ви го, да го знаете. Ако можеше да се вярва на думите му — само дето на мен сърце не ми дава. Двамата с госпожата ще останат като две бебенца, захвърлени в пелените си. Аз просто съм всичко. А той да вземе да ми каже, че съм пред уволнение.
— Защо никой не би останал? — попитах аз.
— Ами никой не проявява разбиране като мен. Господарят е голям умник — такъв умник, че понякога е направо смахнат. Виждал съм го да откача, спор няма. Вижте само какво направи тази сутрин.
— Какво направи?
Остин се наведе към мен.
— Ухапа домашната помощница — прошепна той дрезгаво.
— Ухапа я?
— Да, сър. Ухапа я по крака. Със собствените си очи я видях как изхвърча като маратонец през вратата в коридора.
— Боже мой!
— Точно така бихте казали, сър, ако можехте да видите какво се случва. Никак го няма със съседите. Някои от тях си мислят, че докато той беше сред онези чудовища, за които вие писахте, господарят се е чувствал като у дома си и че там му е било мястото. Така казват те. Но аз му служа десет години и давам мило и драго за него, и да знаете, че той е велик човек и в крайна сметка за мен е чест да му служа. Гледайте сега, сър. Не му ли се вика на това истинско гостоприемство, кажете? Прочетете сам.
Автомобилът, на най-ниската предавка, беше успял да стигне до върха на един стръмен, остър завой. На ъгъла една табела се подаваше над грижливо подрязан храст. Точно както Остин каза, не беше трудно да я прочетеш, защото думите бяха малко и привличаха вниманието:
ВНИМАНИЕ!
Посетители, репортери и просяци не са добре дошли.
ДЖ. Е. ЧЕЛИНДЖЪР
— Не, не е точно сърдечно — каза Остин, като поклащаше глава и гледаше нагоре към плачевната табела. — Не е точно като за коледна картичка. Простете ми, сър, понеже не съм говорил за това от много години, но сякаш днес чувствата ми надделяват. Може да ме уволнява, докато посинее, но аз няма да се махна и точка по въпроса. Аз съм неговият служител, а той е моят господар — и така ще бъде, предполагам, докато е писано.
Бяхме минали между двата бели стълба на портата и се бяхме изкачили по една извита алея за коли, опасана с рододендронови храсти. Отвъд нея се виждаше ниска тухлена къща, оградена с бяла дървена ограда, много уютна и красива. Госпожа Челинджър — дребна, крехка и усмихната жена — бе застанала на прага на отворената врата, за да ни посрещне.
— Е, мила моя — каза Челинджър, като скочи от колата, — ето ги нашите посетители. За нас е нещо ново да имаме посетители, не е ли така? Не сме си много близки със съседите, нали? Ако можеха да наръсят отрова за плъхове в кутията за хляб, вероятно щяха да го направят.