— Ужасно е, ужасно! — възкликна жената през смях и сълзи. — Джордж все се кара с всички. В цялата околия нямаме нито един приятел.
— Това ми дава възможност да съсредоточа вниманието си върху моята несравнима съпруга — каза Челинджър, като обгърна кръста ѝ със своята къса, дебела ръка. Представете си една горила и една газела и ще добиете представа каква гледка бяха двамата. — Хайде, хайде, тези господа са уморени от пътуването и обядът скоро ще бъде готов. Сара върна ли се?
Жената скръбно поклати глава, а професорът шумно се засмя и поглади брадата си с характерно господарско движение.
— Остин — викна той, — след като прибереш колата, бъди така добър да помогнеш на господарката си да сервира обяда. А сега, господа, заповядайте, моля, в моя кабинет, тъй като има едно-две изключително спешни неща, които нямам търпение да ви споделя.
Глава втора
Приливът на смъртта
Докато прекосявахме коридора, телефонът иззвъня и ние станахме неволни слушатели на участието на професор Челинджър в последвалия диалог. Казвам „ние“, но всеки в радиус от сто ярда би чул боботенето на чудовищния му глас, който отекваше из къщата. Репликите му дълго останаха в съзнанието ми.
— Да, да, разбира се, аз съм… Да, несъмнено, самият професор Челинджър, прочутият професор, кой друг?… Разбира се, всяка дума, в противен случай не бих го написал… Не бих се учудил… Има всички признаци за това… В рамките на ден, най-много два… Е, аз не мога да направя нищо по въпроса, нали?… Много неприятно, безспорно, но предполагам, че ще засегне и някои по-важни от вас хора. Няма полза от хленчене… Не, в никакъв случай не бих могъл. Трябва да си пробвате късмета… Това е достатъчно, сър. Глупости! Имам нещо по-важно за вършене от това да слушам подобни празни приказки.
Той затвори слушалката с трясък и ни поведе нагоре по стълбите, към един просторен апартамент, който представляваше кабинетът му. Върху огромното махагоново писалище лежаха неотворени седем или осем телеграми.
— Наистина — каза той, докато ги събираше в ръка, — започвам да мисля, че за хората би било по-изгодно да се сдобия с телеграфен адрес. Вероятно, „Ной, Ротърфийлд“ би било най-удачно.
Както обикновено, когато подхвърлеше някоя засукана шега, той се облегна на писалището си и избухна в смях, а ръцете му така започнаха да се тресат, че едва успяваше да отвори пликовете.
— Ной! Ной! — прихна той, с червено като цвекло лице, докато лорд Джон и аз се усмихвахме съчувствено, а Съмърли, подобно на козел с лошо храносмилане, клатеше глава с язвително негодувание. Най-сетне Челинджър, със същото гръмко боботене, започна да отваря телеграмите си. Ние, тримата, стояхме край еркерния прозорец, заети да се любуваме на великолепната гледка.
Несъмнено си струваше човек да я види. Пътят, със своите плавни завои, ни беше издигнал на значителна височина — седемстотин фута, както узнахме впоследствие. Къщата на Челинджър се намираше на самия край на хълма и от южната ѝ страна, където се намираше прозорецът на кабинета, погледът се спускаше отвисоко по обширната гориста местност, след която меките извивки на Саут Даунс* образуваха вълнист хоризонт. Между два от хълмовете неясна димна пелена бележеше местоположението на град Луис. Непосредствено под нас се простираше хълмисто зелено поле, прорязано, разбира се, от тучните земи на игрището за голф в Кроубъро, осеяни с играчи. Малко по на юг, отвъд една поляна сред горите, се виждаше част от железопътната линия между Лондон и Брайтън. Право пред нас, точно под носовете ни, имаше малък ограден двор, в който стоеше автомобилът, докарал ни от гарата. [* Национален парк в Хампшир, Южна Англия, прочут с живописните си възвишения — Бел. пр.]
Едно възклицание на Челинджър ни принуди да се обърнем. Той беше прочел и грижливо подредил своите телеграми на купчинка върху писалището си. Широкото му, грубовато лице — или поне онази част от него, която се виждаше над сплъстената му брада — все още бе силно зачервено и той явно все още бе под влиянието на някакво силно вълнение.
— Е, господа — каза той с такъв глас, сякаш се обръщаше към цяло множество, — това несъмнено е едно любопитно събиране и се случва при изключителни — бих казал нечувани — обстоятелства. Мога ли да попитам дали по време на пътуването си от града забеляхте нещо?
— Единственото, което забелязах — каза Съмърли с кисела усмивка, — е, че нашият млад другар не е подобрил поведението си през изминалите години. Съжалявам, че се налага да го заявя, но имах сериозни оплаквания от държанието му във влака и не мога да не отбележа, че това остави у мен изключително неприятно впечатление.