— Хайде, хайде, понякога всички можем да бъдем малко скучновати — каза лорд Джон. — Младият ни приятел не целеше да обиди никого. В края на краищата той е представител на пресата, така че ако му отнема половин час, за да разкаже един футболен мач, то това е негово право, за разлика от повечето хора!
— Половин час, за да разкажа един мач! — възнегодувах аз. — Та нали точно вие се впуснахте в половинчасови многословия за някакъв си бивол! Професор Съмърли ми е свидетел.
— Далеч не бих могъл да отсъдя кой от двама ви беше по-отегчителен — каза Съмърли. — Заявявам ви, Челинджър, че докато съм жив, не искам повече да чуя нито за биволи, нито за футбол.
— Не съм обелил и дума на тема футбол — възразих аз.
Лорд Джон подсвирна пронизително, а Съмърли поклати тъжно глава.
— И толкова рано през деня — каза той. — Много жалко, наистина. Докато си седях тъжен и мълчаливо замислен…
— Мълчаливо! — възкликна лорд Джон. — Но как, та вие през целия път не спряхте с вашите кабаретни имитации — по-скоро се държахте като грамофон, а не като човек.
Съмърли изправи рамене с горчиво негодувание.
— Можете да остроумничите колкото си искате, лорд Джон — рече той с изражение, кисело като оцет.
— Дявол да го вземе, та това е истинска лудост! — възкликна лорд Джон. — Изглежда, всеки от нас знае какво са правили другите, а никой от нас не е наясно какво е правил сам. Нека разясним всичко от самото начало. Качихме се в едно купе за пушачи първа класа, нали така? След това започнахме да спорим по темата за писмото на нашия приятел Челинджър в „Таймс“.
— О, така ли сте направили? — възнегодува нашият домакин и очите му започнаха да се притварят войнствено.
— Съмърли, вие казахте, че е невъзможно да има нещо вярно в неговите твърдения.
— Бога ми! — каза Челинджър, като изпъчи гърди и поглади брадата си. — Невъзможно е да има нещо вярно? Сякаш съм чувал тези думи и преди. И мога ли да попитам какви са доводите на великия и прочут професор Съмърли, с които той обори скромния индивид, посмял да изрази мнение по въпроса за научните възможности? Може би, преди да срази това жалко нищожество, той ще склони да поясни как е сформирал своите враждебни възгледи.
Той се поклони, сви рамене и разпери ръце, докато със своя пресилен и грубоват сарказъм.
— Пояснението е много просто — каза твърдоглавият Съмърли. — Аз заявих, че ако етерът, обгръщащ Земята, беше толкова токсичен в едната ѝ четвъртина, че да предизвика опасни симптоми, то е много малко вероятно ние, тримата, седнали във вагона на влака, да останем напълно незасегнати.
Обяснението му донесе на Челинджър единствено гръмко развеселение. Той се смя, докато сякаш всичко в стаята не започна да се тресе.
— Нашият достопочтен Съмърли не за пръв път е недотам запознат с всички факти — каза най-сетне той, като бършеше потта от челото си. — Сега, господа, най-добрият начин да ви разясня всичко, е като ви разкажа подробно какво направих самият аз тази сутрин. Ще ви бъде по-лесно да намерите извинение за всяко умствено прегрешение от моя страна, когато си дадете сметка, че дори на моменти моята собствена уравновесеност е претърпявала смущения. От доста години в нашето домакинство имаме домашна помощница — жена на име Сара, чиято фамилия никога не съм си правил труда да запомня. Тя е жена със строго и неотстъпчиво изражение, стегнато и въздържано поведение, много невъзмутима по природа, и от опита си с нея не сме забелязвали да е давала воля на каквито и да било чувства. Докато седях сам по време на закуска — госпожа Челинджър има навика да прекарва сутрините в стаята си — внезапно ми се стори забавно и поучително да проверя дали бих могъл да изпробвам границите на невъзмутимото спокойствие на тази жена. Съчиних прост, но ефикасен експеримент. След като съборих една малка ваза с цветя, която стоеше в центъра на покривката, аз позвъних със звънчето и се промъкнах под масата. Тя влезе в стаята и както очаквах, се приближи и се наведе над масата, за да върне вазата на място. Зърнах памучен чорап и ботуш с ластици около глезена. Подадох глава напред и впих зъби в нейния прасец. Опитът имаше невъобразим успех. В продължение на няколко секунди тя остана на място като вцепенена, вперила поглед надолу към главата ми. После нададе писък и се отскубна, след което се втурна вън от стаята. Аз я последвах, с намерението да ѝ обясня всичко, но тя продължи надолу по алеята за автомобили и няколко минути по-късно успях да я видя с помощта на военния си бинокъл, докато се придвижваше с голяма бързина в югозападна посока. Споделям ви тази случка точно така, както протече. Посявам историята в умовете ви и очаквам да покълне. Дали хвърля някаква яснота? Дали ще ви наведе на някаква мисъл? Какво мислите вие, лорд Джон?