Разколебани бяха напоследък гетите от увъртанията на Лизимах. Едни бяха повярвали в миролюбивите му приказки. И то предимно знатните. Защото им бяха дотегнали войните. При това се надяваха на по-големи облаги от мира, който щеше да им позволи спокойно забогатяване. Убедили се бяха, че търговията с елините ги облагодетелствува повече, отколкото военния грабеж. Че в мир и беднотията е по-послушна, не се буни, копае и оре смирено. А други не вярваха, уверени, че такъв мощен съсед, и тъй ненаситен, рано или късно ще посегне към още непокорените гетски земи. Малцина от знатните се бояха от това. Знаеха го. Елините, ако им се покориш доброволно, ще те оставят пак аристократ. Да му мисли народът, дето ще трябва да носи на гърба си и своите, и чуждите господари.
Ведно с народа се боеше от елините и цар Дромихайт. Защото знаеше, без народа той нямаше да бъде цар, под елинска власт също нямаше да бъде цар. Загубеше ли свободата си гетският народ, щеше да загуби царството си и Дромихайт. Една и съща грижа сплотяваше народ и владетел, една и съща участ. Като него, дори още по-убеден от него, беше Троил, най-младият му военачалник. Белезите по лицето са знак на доблест — тъй твърдят гетите. И ако това е вярно, то Троил трябваше да бъде най-доблестният воин, защото лицето му беше нарязано от следите на безбройните сражения, в които бе участвувал. Затова, макар и твърде млад, се бе очертал като един от най-надеждните пълководци в Гетия. Тачеше го Дромихайт, вслушваше се в съветите му. И може би на него дължеше упоритото си недоверие към уловките, що му подхвърляше често Лизимах. Отдавна се таеше и недоверието между Дромихайт и Залмодегик. Още по-отдавна съществуваше съперничеството между владетелите и главните залмоксови жреци, може би още от първите наследници на Залмоксис, обожествения гетски жрец.
И Дромихайт, и Троил, както повечето свои сънародници, не се съмняваха, че Залмоксис е бог, властител на небето, на земята и на цялата вселена. Вярваха, че хората не умират, а отиват да живеят вечно при него. Не бяха убедени само дали тъкмо Залмодегик е неговият избраник, дали тъкмо той трябва да бъде посредник между царя и Залмоксис. Отдавна подозираха, че върховният жрец върви по свой път, че намеренията му не съвпадат с техните намерения. Виждаха как гледа благосклонно спрямо предложенията на елините, как ги защищава.
Сведенията на заловения шпионин изясниха неясните до днес подозрения. Троил трябваше час по-скоро да се яви при Дромихайт, за да му разкрие всичко, що бе научил, да го предупреди.
Няколко часа той препуска през степта направо, без път и пътека, та да съкрати пътя, да стигне навреме.
Не успя да превари. Когато запотеният му кон връхлетя в тирсиса77 — крепостта на Дромихайт, съдбоносното тържество вече бе започнало. В тесния площад, сред високите стени, изградени от неспоени камъни, гъмжеше народът: мъже с кожуси, с широки гащи и лисичи калпаци, жени с диплени сукмани и пъстри забрадки, благородници с разкошни дрехи, но всички — и прости, и знатни — наметнати с шарени тракийски зейри78.
Пред олтара беше запазен тесен кръг, отвъд който — войскарите, препасали кривите си махайри79, с кръгли щитове пелти през лявото рамо и дълги мечове ромфеи в десните ръце, изблъскваха надире развълнувания народ.
Троил продължи забързан към двореца. Трябваше да завари Дромихайт преди тържеството. После, изправен лице срещу лице със Залмоксис, никой нямаше право да го доближи, нито да му заговори.
Пред двореца, чийто първи етаж беше изграден от камък, а вторият — от дърво, го пресрещна заповедникът на царската охрана.
— Дромихайт замина — докладва той.
Заминал! Троил прехапа устни. Всяко забавяне даваше предимства на враговете.
— Къде?
— При Истър80. Да се срещне с вожда на даките. Снощи пристигна пратеник оттам. За неотложни преговори.
Отдавна ставаше дума даки, гети, мизи, скити да обединят силите си в борбата срещу Лизимах. Това беше, хубаво. Лошото беше, че Дромихайт щеше да преговаря, без да подозира новия ход на врага.
Младият военачалник се върна назад, раздвоен, замислен, незнаещ какво да стори — да изчака ли вожда тук, или да препусне подире му към Истър.
Внезапно при неговото приближаване гълчавата заглъхна, удавена от гръмналата музика. Проехтяха звуците на безброй кимвали, набли81, самбики82, магадиди83 и гайди, насочени от ритъма на мощните тимпани.
Тогава насред площада излезе Залмодегик, облечен в снежнобялото расо на безгрешника, с широко разперени ръце.