Само с едно не можеше да се примири — че ще умре, без да е известил царя, без да го е защитил от предателството.
И той вдигна ръка.
— Божествен Лечителю! — жреците на Залмоксис биваха назовавани лечители. — Троил ще се окаже достоен. Ала преди това иска да говори с владетеля. Иска да изслуша неговите думи, за да ги предаде на Онзи, който дарява безсмъртието.
Жрецът поклати глава.
— Залмоксис иска веднага да срещне пратеника. Защото няма време. Заплахата връхлита като хала.
И след кратко замълчаване добави:
— Да не би пък да се е побоял Троил? Ако е така, значи не е достоен за среща с бога. Тогава ще проводим друг.
Хитро бе отклонил удара. Няма по-голям позор за тракиеца от тоя — да го сметнат за страхливец. Ако Троил откажеше да се принесе в жертва, целият народ щеше да го презре като страхливец. А това беше по-страшно от най-страшната смърт.
Той отвърна решително:
— Никой никога не се е съмнявал в смелостта на Троил.
Безропотно се остави да му свържат ръцете. Издебна само да пошепне в ухото на войника Раскопор, докато му стягаше възлите:
— Предай на царя, че Золтес и Агатокъл ще се срещат това лято! Само това. Той ще разбере.
Войникът кимна с глава. Беше му верен.
Жертвеният танц започна веднага. Задумтяха тимпаните, протръбиха еднозвучните рогове. И насред площада изскочиха бойците, облечени в брони, с шлемове на главите, но без оръжие. Те се завъртяха в бясно изстъпление, като размахваха голи ръце, все едно секат невидими врагове, отскачаха пъргаво назад, пак връхлитаха, сближаваха глави, сякаш се наговарят, за да се пръснат отново на всички страни и да подхванат повторно въображаемата жестока битка.
Върховният жрец даде знак да спрат. Играчите се отдръпнаха задъхани. Четирима воина се отправиха към обречения и го последваха, докато той се изкачваше с изпъчени гърди върху дървената скеля, висока три човешки ръста. Троил огледа отгоре притихналото множество. Точно под него застанаха трима бойци с подпрени о земята изправени копия. Тялото на жертвата трябваше да се набие върху остриетата им, за да изпрати душата си при Залмоксис. После, след като богът го приемеше, щеше да има празненства и веселби: надпрепусквания с коне, юмручни боеве, мятане на копие, стрелба с лък. И борба — любимото състезание на траките. А накрая — погребалното пиршество. Щяха да ядат и пият, докато огънят на кладата отнасяше с дима си мъртвия към небето.
Бе претръпнал. Не усещаше страх. Само някаква потискана жал. За светлия ден, за раззеленялата природа, за приятелите. И за Меда. Знаеше. Някога пак щяха да се съберат с нея при Залмоксис. И все пак. Твърде малко бяха живели заедно на тая земя. Много малко се порадваха един на друг.
Сега тя беше в бащиното си село и нямаше да види честта му. Това и за нея щеше да бъде чест. Че бе жена на герой, на божи пратеник…
Тимпаните задумтяха диво, зареваха като глутница зверове роговете, закрещя в изстъпление народът. И четиримата войника, хванали обречения за рамената и краката, го хвърлиха надолу, върху изправените копия. Той усети ужасната, непоносима болка, зърна за миг подалите се от тялото му накрайници на копията и изгуби съзнание…
Когато отвори очи, Троил се видя захвърлен върху бунището отвъд външната стена на тирсиса, изградена от два реда колове, между които бе насипана пръст. Над главата му се бе привела Меда, неговата Меда, наливаше в устата му горчива билкова отвара. Изглежда, тя бе превързала раните с накъсаната му риза, след като ги бе запушила с бяла садина и други лечебни билки.
Троил опита да каже нещо. Ала от устните му не излезе никакъв звук. И отново изгуби съзнание.
Събуди го врява, дрънчене на оръжие. Отвори очи. Меда, разплакана, с паднала от русите й плитки забрадка, се бореше задъхана с двама стражника, които бяха вързали ръцете й и опитваха да я отвлекат назад, към града.
Задавен от гняв, Троил опита да им изкрещи някаква закана, ала и тоя път устните му не промълвиха ни звук.
Като в просъница чу нейните клетви:
— Да ви порази Бендида85, дето не оставяте жена да помогне на мъжа си!
…Бендида — женското начало в божествената природа, посредница между хората и Залмоксис. Но сега ни богът, ни богинята щяха да помогнат.
Единият войник я сряза грубо:
— Той не ти е мъж. Не ти е дори сънародник. Не заслужава да се нарече гет. Истински достойният умира отведнъж върху копията. Остави го да пукне като куче с позора си! Защото всеки, който помага на такъв, е проклет и от бога, и от хората.