А го наричаха на подбив „Скъперника“. Нека си злословят! Защото не подозираха какви надежди, какви честолюбиви кроежи зрееха в съзнанието му. А нямаха ум да прозрат това, което той вече бе оценил — силата на парите. Александър трупаше богатство с меча си. Лизимах щеше да купи колкото ще мечове с богатството си. Затова стискаше парите, не ги пилееше така, както ги пилееха другите, както ги пилееше и широкопръстият Птоломей по някакви си скулптори, философи и музиканти. А Лизимах предпочиташе и често повтаряше мисълта на Александра, че философите трябва само да бъдат бесени. Не даваше пари той за празни работи. След като създадеше световното си царство, след като го утвърдеше, едва тогава можеше да си позволи разкоша да мисли за изкуство и за наука. Сега само трупаше златото. Все едно вързан боен слон, който щеше да насочи срещу враговете, когато му дойдеше времето. Не поддържаше и постоянна армия. Ако му потрябваха, щеше да набере колкото ще мечове под знамената си.
И съкровищата му растяха. Вървеше му — ще речеш, че и него бе благословил Дионис да превръща като легендарния Мидас98 в злато всичко, до което се докоснеше.
В наядената, подкопана от морето основа на Тиризис, опасана с пояс от скален трошляк като титанични руини, се блъскаха с грохот и взривове от пяна нестихващите вълни. А отсам, на завет от бурята, по стръмната скалиста стена се катереха голи момчета и скачаха в притихналите вирчета на залива — всяко оттам, докъдето стигаше смелостта и дързостта му. При вида на сърцатата им игра Лизимах неволно се усмихна. От тях щяха да излязат отлични моряци. С такива моряци той щеше да извърши по-велики плавания дори от това, което бе постигнал самият Неарх99.
На пристана, обграден с насаждения от лаврови храсти, настана оживление. Тълпата любопитни безделници се разпръсна, даде път на фрурарха100 — военния началник на крепостта, който премина бързо на палубата, следван от двадесетина воина с излъскани до блясък брони. Той се изпъчи във войнишка стойка пред базилевса си, тъй както подобава на истински боец, и поздрави отсечено:
— Хайре! Радвай се!
Лизимах отвърна:
— Хайре!
— Крепостта е готова — доложи военачалникът — да посрещне базилевса си.
Ала Лизимах не бързаше. Той погледна сянката на гномона — слънчевия часовник, и даде знак на Атробат, началника на телохранителите си — соматофилактите101. Старият воин, почти връстник на Лизимах и негов съпътник от времето на Александра, отдели петдесетина гвардейци и ги изпрати напред към града. За своята сигурност базилевсът не разчиташе на провинциалната стража. Имаше си своя охрана — вярна, неподкупна. От история много не се интересуваше, пергаменти и папируси не четеше, но това беше успял да научи — царете най-често загиват от телохранителите си.
Стражите му навлязоха в градището, опразниха начаса главната улица, изтласквайки народа в страничните отклонения. Половината останаха долу, на кръстопътите, а останалите се покатериха по покривите, за да прогонят оттам всички, деца и старци, които се надяваха отвисоко да погледат рядкото зрелище. После те самите се настаниха горе с готови опънати лъкове.
Чак тогава отдолу по тясната улица, оградена с едноетажни каменни домове без прозорци, се зададе тържественото шествие. Най-отпред пристъпваше с тежка крачка отред аргираспиди102 — защитените с посребрени щитове пехотинци. Веднага след тях затрополи конницата на етерите103 — приближените на базилевса, с червени космести гребени върху позлатените си шлемове, с украсени със златни плетеници брони, с кръгли щитове, върху които бяха изобразени в барелиефи бойни сцени, и железни мечове на бедрата.
Между тях върху пръхтящ бял жребец яздеше Лизимах, най-скромно облечен от всички, навъсен и суров, сякаш никога неуспял да се почувствува цар, а останал докрай само войник.
Зад етерите маршируваха мрачни и заплашителни пеугетайрите — пехотните гвардейци с бронзови шлемове, с вълнени наметала — химатии104, и кожени сандали, обковани с гвоздеи и привързани с ремъци до колената.
98
Мидас — фригийски цар, който според легендата превръщал в злато всичко, до което се докосне.
102
аргираспиди — пехотинци със сребърни или посребрени щитове, за да заслепяват с блясъка им противника.