Вързаха жертвата начаса, приготвиха я за наказанието. Жестоко, позорно наказание. Щяха да сложат Савмак в кола със смет и щяха да я запалят. А подплашените волове щяха да разнесат из полето останките от подвижната клада и овъглените човешки кости. Та следа да не остане…
Скил едва сдържаше радостта си, като си представяше от какви страдания го избавяше Папай. За слуга като Скил, главен коняр, нямаше никакво отърване. Докато е жив — тегло под камшика на господаря. А ако тоя господар умре преди него, главният коняр трябва да го последва и на оня свят ведно с виночерпеца, готвача, вдовицата и коня.
Ей такова щастие не бе очаквал Скил — че Савмак ще умре от позорна смърт, без погребални почести. И така ще спаси, без да иска, злочестите слуги. От сутринта гонеше да хване най-лудия жребец в табуна; оня, червения като огън, с бели пищяли и бяло петно на челото. Да го отведе в рода си за спомен от слугуването, преди да са дошли жреческите ратаи, които ще подберат табуните на господаря му. Смени пет коня, покрити с пот, задъхани, разтреперани, а оня жребец все му се изплъзваше. Ала накрай успя да го измори. Ето, настигна го, метна ласото, което изсвистя във въздуха като бръмнала тетива и се оплете във врата му. Недочакал да се опомни, Скил скочи на земята и без да изпуска въжето, притича нататък. С ловък замах надяна върху главата му кожен чувал. Жребецът, слисан от станалото, от падналия пред очите му мрак, утихна. Само трепереше с цялото си тяло.
Укротителят се приготви да му надене юздата. И тогава чу бързия конски тропот. Извърна се рязко. Ездачът дръпна поводите и закова коня си на място. Беше Агар, побратимът му. Зачервен от лудата езда, възбуден, новодошлият скочи на Земята.
— Бягай! — почти изкрещя той. — Гонят ме!
Скил погледна недоумяващ.
— Гонят ме! — повтори побратимът му, — Ще те вържат, ще те удушат в гробницата на Савмак.
Скил измънка смутен:
— Савмак загина от позорна смърт…
— Не е загинал — прекъсна го Агар. — Стана чудо. Сметта угасна. Шушукат, че приятелите му я намокрили. Воловете спряха. И той излезе от колата здрав и читав. На негово място изгориха в същата кола Варкан. Заради невярното предсказание. Оздравя и Ормад, вождът. Пак препуска на жребеца си. Казват, той пък отдавна търсел сгода да се отърве от вироглавия жрец…
Конярът все не разбираше нещо.
— Защо ще бягам? Нали Савмак е жив?
— Вече не е — извика Агар. — На следния ден загина. Както препускал из гората на лов за глигани, от небето паднало копие и го пронизало.
Папай — Гръмовержецът го поразил. Тоя слух пуснаха енареите. Отмъстил бил Папай заради смъртта на Варкан.
Това вече беше различно. Заслужаваше си препускането на Агар; заслужаваше бързо решение. Скил не искаше да умира; беше млад и силен. Не искаше да загива заради своя потисник. Сколотите не се боят от смъртта. И то от смъртта на бойното поле, след което отиват направо при Акинак12 — бога на войната. Задгробният живот е повторение на земния. Какъвто си умрял, такъв ще бъдеш и след смъртта. И Скил не можеше да се примири с това — да бъде слуга и там. На такъв омразен господар…
Хубаво направи побратимът му, че го предупреди. Та да избяга навреме. Макар че това съвсем не е леко. Хванат ли го, няма пощада. Трябваше да бяга. Но накъде, като отвред беше обграден с врагове? Оставаше му едно — само на север, в родното племе, при сколотите орачи. Само че надали и близките му ще го укрият. Защото и те се боят от гнева на Ормад, от мощта на царските скити.
— Ела с мен! — пошушна му в ухото Агар. — Никой няма да ни намери там. После ще бягаме заедно.
Скил трепна. Не! Само това не! Дори сега. При тая смъртна заплаха. Акинак щеше да се застъпи за него горе, на небето, ако загинеше в бой. Ала никой бог нямаше да отрони ни една добра дума, ако извършеше това, което му предлагаше Агар.
Наистина, какво беше станало с побратима му? Някакъв бяс се бе вселил в него, откакто тръгна с керваните да вози жито и роби към яванските тържища на морския бряг. Промени се съвсем момъкът, сякаш друга душа, на съвсем чужд човек, се бе намъкнала в тялото му. Няма по-голям грях от тоя — да ограбиш могила. Наказват и хората, и боговете. Агар сякаш бе загубил страх и от хората, и от боговете. Само за едно бълнуваше — за златото в царските могили; за това злато, срещу което безсрамните голокраки явана давали всичко. Ала Скил все му отказваше, не дръзваше да стори тоя грях. Отказа и сега.
— Тогава нека Папай да ти е на помощ! — отсече Агар.