Народът — аристократи с разкошни бели одежди, свободни граждани, полуголи роби и тълпи варвари, облечени с народните си носии — напираше по кръстопътите, катереше се по стените, по редките смоковници и маслинени дървета, които упоритите елини безуспешно опитваха да приспособят в този суров край; подскачаше нагоре да види нещо, та наредените в шпалир войскари едва смогваха да удържат с викове и ругатни напора му.
Ненадейно от последния кръстопът пред агората четирима младежи изтласкаха войника, който им препречваше пътя с щит и копие, и се нахвърлиха върху минаващия базилевс.
Поставената на покривите охрана беше объркала плана на заговорниците. Не им бе останал друг изход освен тоя — с внезапно дръзко нападение да изпълнят обета си.
Ала стрелците от покривите знаеха добре своята работа. Още преди да направят първите си крачки, тримата нападатели се свлякоха на пътя, сразени от отправените отгоре им стрели. Единствен незасегнат, Хефестий се метна като рис върху коня и замахна да забие камата в открития врат на базилевса. Ала подцени силите му, забравил, че на младини Лизимах бе убил лъв в единоборство. Старият базилевс се извърна необичайно ловко за годините си и с точен удар изби оръжието от ръката на нападателя. После с втори удар в лицето го просна на земята. Няколко етери се метнаха отгоре му и го предадоха на градските стражи. Шествието продължи, сякаш нищо не бе станало.
Процесията се разгъна на площада — агората, украсен с мраморни статуи на богове и богоравни герои, прославили града в няколко олимпиади. Лизимах слезе от коня, посрещнат с източни поклони от първия архонт и другите големци на градската олигархия, за да принесе жертва на боговете. В шума на овациите и ехтежа на музиката не забеляза изправената зад портала на Дионисиевото светилище стара жрица, която, простряла напред костелива ръка, сякаш го оплиташе в мрежата на тайнствените си магии. Тържествуваща — престарелият лъв наближаваше ловната яма. А ловецът щеше да бъде Орития — тя нямаше да го изпусне като ония неопитни момчета.
След като се прибра в двореца и се изкъпа в затоплената баня, Лизимах заповяда да въведат при него задържания съзаклятник.
— Кой си ти? — запита сурово базилевсът.
Младежът, окървавен от бой, с вързани ръце, не отвърна. Само го стрелна с поглед, изпълнен с омраза.
— Хефестий — доложи един от стражите. — Син на Аридей.
— Значи, елин? — подметна Лизимах.
Момъкът изръмжа:
— Не, не чист елин! Майка ми е тракийка. От тиризите.
— Още по-зле тогава! Катър между човек и дивак.
— Траките сами се наричат „драсикес“ — храбри бойци — пресече го Хефестий. — А елините изопачиха това име в „траки“, което значи диви.
След кратко замисляне Лизимах рече:
— Ако ми кажеш кой те прати, ще ти подаря живота. Селевк или Дромихайт?
— Никой! Аз сам, по собствена воля.
— Не упорствувай! Пред мен всеки признава. Не ме карай да осакатявам младото ти тяло!
Хефестий вирна глава.
— Синът на Аридей не за пари продава живота си.
— А за какво тогава?
— За свободата! И елините, и траките те мразят. Жадуват да се измъкнат от твоя гнет. Не можах аз, други ще го сторят. Свободата ще възтържествува.
Базилевсът махна презрително с ръка. Остарял беше. Наслушал се бе на речи и словоборства. На силни думи.
— Имаше в Атина един дърдорко — Демостен105. Но Филип не се уплаши от неговите филипики.
И добави с тих напътствуващ глас:
— Винаги силата е редила света.
— Повече няма да го реди! Демосът106 пак ще вземе съдбините си в свои ръце!
— Демосът! — сви устни Лизимах. Спокоен, без да се гневи от предизвикателствата на младежа; уверен в неуязвимостта си от хлапашките му забележки. — Знаеш ли какво казва Аристотел, учителят на Великия Александър? „За да управляваш народа, трябва да го презираш. Така се укрепва властта над презряното стадо.“
Той изведнъж прие суровия си вид.
— Достатъчно! Кажи кой ви изпрати?
— Никой! — отвърна твърдо и тоя път Хефестий. — По своя воля!
— А защо?
— За да защитим домовете си от вас, поробителите. Базилевсът се замисли.
— Ако ми беше казал кой те е подучил, щях да ти простя.
И се обърна към стражите:
— Приковете го към вратата на дома му! Да го пази! И със своя пример, волею-неволею, да пази държавата ми от враговете й.
Това наказание беше научил от персите. То имаше въздействие, крепеше управниците им: царя на царете и сатрапите.
Войниците хванаха осъдения, та го помъкнаха навън. И така повлечен от грубите им ръце, момъкът се извърна.
106
демос — свободно градско население, разположено в обществената йерархия между аристократите и робите.