Смаян, Агар се изкатери на сушата. Обиколи пещерата, опипа стените й. Нищо, никакъв друг изход освен тоя, през който бе проникнал. През пукнатините, от които се процеждаше светлината, не можеше да мине дори мишка.
Той намери една ниша в стената и там скъта плячката си. Щеше да я вземе друг път, когато наоколо не се мяркат хора. И нямаше да издаде никому откритието си.
Той се гмурна обратно и изплува на брега. Децата, без да го забележат, продължаваха гонитбата си по камъните.
Неподозиращ, че още някой може да го е видял, Агар се облече и пое към града. Но още при Главната порта го пресрещна таксиархът.
— Бегом при базилевса! — заповяда му той.
С премаляло сърце Агар изтича към двореца. Охраната го пусна вътре, без да пита. Главният соматофилакт119 го поведе през тесния двор, та го отведе навръх дворцовата кула, където ги очакваше самият Лизимах.
Скитът поздрави по войнишки. Без звук, без движение.
Базилевсът го изгледа под вежди.
— Видях колко време стоя на дъното!
Нещастникът пребледня. Коленете му се разтрепераха. Вече беше готов да се хвърли в нозете му, за да проси милост, когато базилевсът запита:
— Колко можеш да останеш под вода?
Знаеше, един водолаз, който издържа толкова дълго, колкото тоя скит, няма цена. Той може да върши чудеса в една морска битка. А Лизимах мечтаеше и за морски битки. Който владее моретата, владее и земите.
— Аз… — заекна наемникът… — Аз не знам… Не знам…
Лизимах тръгна надолу.
— Ще идем на брега! Да проверя издържливостта ти.
Агар разбра. Не можеше да го излъже. А ако недай боже се досетеше, че го лъже, базилевсът щеше да го убие. Не си поплюваше. Ще не ще, Агар трябваше да признае. Да отърве главата.
— То не е каквото мислиш, базилевсе — измънка той. — Аз… Намерих една пещера… В пещерата бях…
Това каза. За ритона нямаше да спомене. Ритонът беше скрит добре в нишата.
Безизразното лице на Лизимах просветна в едва сдържано любопитство.
— Каква пещера?
— Дълга двадесетина крачки. Широка още толкова. Висока десетина.
— Вход? Изход?
— Само от водата. Един тунел под водата. Отгоре не може.
Лизимах видимо се бе развълнувал. Цял живот бе търсил истинско скривалище. Недосегаемо. Да скъта златото си. За да не го достигне никой. И Сарди120 имаше дълбоки подземия, и Пергам121. Ала известни на всички. И на Селевк, и на другите…
— Казал ли си това някому?
— Никому! — отвърна скитът, без да подозира, че с това подписва смъртната си присъда.
Лизимах плесна с ръце. Дошлият ефеб122 се изпъна покорно пред него. Базилевсът му пошепна заповедта си в ухото.
И в следващата минута двама глухонеми пазачи се метнаха ненадейно върху Агар, овързаха го и го повлякоха към подземието, за да го хвърлят в най-дълбоката килия. Сам, без другар. Без връзка с никого другиго освен с тях. За да не издаде никому тайната си, която вече не беше само негова.
Такава участ му бе отредил Лизимах. Щеше да го държи затворен, докато докараше част от съкровищата си. Скитът щеше да покаже пещерата и после да умре. За да умре с него и тайната.
А Тиризис, скрил богатствата на владенията си, щеше да получи и новото си име — Лизимахия.
Предателството
Продаван и препродаван от ръка на ръка, след като в еднодръвката бе спрял на скитския бряг, Троил най-сетне се бе озовал в Тиризис123, и то в двореца на Лизимах. Мнозина се бяха излъгвали да го купят при вида на атлетическото му тяло и умното му лице, като се бяха надявали, че раните му ще зараснат и от него ще излезе един полезен роб. Ала скоро разбираха заблуждението си и бързаха да се отърват. Така, почти на безценица, го купи дворцовият управител, но не за работа, а за съвсем друго предназначение. Каква ли работа можеше да се очаква от този куц, сгърбен великан, който стоеше безучастен, отпуснат като дрипа там, където го оставеха? И само когато го нахокваха, се надигаше да изпълни господарската заръка. Тялото му все още живееше, мъкнеше се, не му се щеше да умира, макар и осакатено. Ала душата му, по-осакатена, вече нямаше никаква сила. Мъждукаше подобно на догарящо лоениче, което угасва при най-малкия полъх. Пък и за какво ли да живее? Изоставен, самотен, никому ненужен. Без родина, без бог, без жена. Народът му го бе изгонил, отрекъл се бе от него. Както се бе отрекъл и самият Залмоксис124, намерил го недостоен за посредник с хората. Забравила го бе навярно и жена му, И беше права. Недостойният за Залмоксис е недостоен и за жена си, и за баща си, за майка си, за братята си. За тях той е мъртъв — по-лошо, все едно не е съществувал. Никой не смее да спомене позора си. А за какво друго става гетът, който е останал без род и без бог, освен за роб? Да мъкне срама си, додето е жив, а след смъртта да изгние като захвърлена мърша върху бунището…