Само за пробник беше годен такъв роб — да опитва виното на господаря си. Много пробници бе имал Лизимах през дългия си живот. Донякъде на тях дължеше този си дълъг живот. Защото мнозина се бяха опитвали да подхвърлят някое отровно зрънце в чашата му. Нали това е най-лекият и най-безнаказан способ да се отървеш от врага си, щом като не смееш да го сразиш в открит бой? Не би се погнусил от това нито Селевк, нито Касандър, та дори и тъстът му Птоломей. Затова трябваше винаги да бъде нащрек. Да се варди и от нож, и от стрела, и от отрова. Така се затри и последният му роб. Умееше да наблюдава Лизимах. Та нали някога беше телохранител на Александра? Никога не изпускаше от поглед виночерпеца си. И тоя път, преди седмица време, той погледна пробника, когато отпиваше полагащата се глътка от златния му ритон. И забеляза мигновената тръпка, която пробягна по лицето му; забеляза израза на обреченост, с който нещастникът поднесе виното. Лизимах го пое и уж случайно го изпусна. Тогава видя как се разтрепера робът. Вече беше сигурен. И когато след малко започнаха мъчителните гърчове на самоотровения роб, базилевсът го запита кой му е заповядал тая гнусотия. Робът умря, без да издаде никого. Изръмжа само тези думи: „Яд ме е за едно — че загивам без полза. Ала знам — все някой ще свърши тая работа.“
Сложиха на негово място Троил. Много волев, жизнен беше предишният. А Троил, отчаян и обезверен, не будеше съмнение. Изпълняваше задължението си напълно безчувствено, като обречено агне, без страх от смъртта. Тъй смятаха всички — той не би направил нещо подобно — да пожертвува и себе си, за да премахне базилевса. Нямаше воля за това.
От няколко дни го бяха оставили на мира — Лизимах се бе запилял някъде. На лов ли за турове125 и зубри126, да оглежда границите си ли, да проверява войската си ли, която се събираше из земите на кробизите127? В двореца бе останал само престолонаследникът Агатокъл — суров, груб воин, който види се още не се боеше от отрова, та не прибягваше до помощта на опитвачи.
Троил седеше в робското дворче и се грееше на слънце. Наоколо робите подтичваха всеки по своите работи и никой нито го поглеждаше, нито му продумваше. Нито пък му завиждаха, че стои така бездеен, докато те се съсипваха от работа. Пък и не го жалеха. Не им оставаше сила да жалят и другите.
Над градчето ехтеше обикновената дневна глъчка. Кънтяха ковашките чукове, скрибуцаха грънчарските колела и тъкачните станове, гларусите грачеха пресипнало по покривите, надвикваха се деца, откъм казармата се носеха крясъците на скитските наемници, които играеха дивите си хора с мечове в ръце. Отсреща, под простия навес, проскърцваше еднообразно и досадно мелничното колело, бутано от слепия роб, който куцукаше мъчително в кръг покрай триещите се мелнични камъни.
От двореца дотича някакъв прислужник и извика:
— Ей, гетът! Веднага в пиршествената зала!
Троил се надигна бавно. Затътри се нататък. За какво ли им бе потрябвал? Нали Лизимах го нямаше?
Още на прага, до димящия бронзов триножник с благоуханно масло, се сепна. Не бе очаквал това.
Насред залата, окичена с персийски килими, с мозаичен под, представляващ светлокъдрия Дионис, който язди пантера, в коприненото пиршествено легло с възглавница под лявото рамо лежеше Агатокъл. А насреща му, отвъд тържествената, отрупана с изящни ястия ниска маса, със събути сандали, отпуснал се непохватно, несвикнал да се храни тъй в леглото, говореше нещо самият Золтес. Макар и гърбом към него, макар и предрешен като елин, повече по усет го позна Троил. И понечи да се върне. Не би понесъл да го види така племенникът на омразния Залмодегик.
Притули се зад завесата на входа до подредените в дървените си подставки амфори за вино, превърнат в слух. Всъщност какво диреше тук Золтес? При най-заклетите гетски врагове! И то облечен в елински дрехи, та никой да не подозре, че Агатокъл преговаря с гети.
И изведнъж си припомни заловения съгледвач, който трябваше да уреди тая среща. Нали точно това каза той тогава — Агатокъл и Золтес да се срещнат през месец десий. Значи, друг пратеник все пак бе успял да предаде поканата. И Золтес бе побързал да й се отзове. Какво ли разговаряха, каква ли низост крояха?