Троил се преобрази неочаквано, като по чудо. Безучастието, равнодушието, отпуснатостта му сякаш се изпариха без следа. Духът му отново се разбуди — предишният дух на смелия, беззаветно предан на Гетия и на Дромихайт воин. Досети се, замисляше се нещо против царя му, против родината — нещо нечувано подло, зловещо.
Слугите поднасяха най-изискани ястия: печени яребици, поръсени с исиот, диви прасенца в сок от нарове, печени змиорки. В златни подноси бяха натрупани смокини и орехи. А в разкошните ритони искреше чисто вино, неразмесено с вода: не като у елините — разредено. И Троил чу.
— Какво предлага Залмодегик? — запита Агатокъл.
След като избърса мазните си ръце в поставеното на масичката сурово тесто, Золтес се наведе и отвърна тихо. Ала Троил успя да чуе и него.
— Залмодегик казва: „Всичко е готово. Когато Лизимах навлезе, Дромихайт ще се пресели при Залмоксис. И Гетия ще остане без боен вожд. Залмодегик ще вземе мястото му. Лизимах ще завладее без бой цяла Гетия.“
Троил трепереше от възбуда. Не можеше да допусне, че това, което слуша, е истина, че не е тежък кошмар — от ония, които го душеха, когато треската разтърсваше пронизаното му тяло.
Гласът на Золтес отново прикова вниманието му.
— Ала върховният жрец иска да чуе отново от устата на благородния Агатокъл потвърждението на първата уговорка. Ще я спази ли Лизимах?
Агатокъл вдигна ритона си, отля няколко капки вино за боговете, които да потвърдят думите му, и след като отпи от него, отвърна твърдо. Види се, отдавна бе приготвил отговора си:
— Базилевсът обещава тържествено. Ако върховният жрец изпълни точно спогодбата ни, той ще допусне в царството си, което скоро ще обхване целия свят, култа на Залмоксис като главен бог, а Залмодегика ще въздигне като върховен жрец на своята държава. Доволен ли е от това благородният Золтес?
Троил усети прилив на неподозирани сили в изтощеното си тяло. Възмущението, погнусата от това, което се кроеше сега, изопна мускулите, цялото му тяло. Животът му отново доби значение. Отново имаше защо да живее.
Само една мисъл, един порив запълваше сега цялото му същество. Макар и роб, макар и сакат, изоставен от всички, от бога и народа, той беше преди всичко гет. Длъжен беше, каквото и да става, да предупреди Дромихайт, да осуети подготвяното престъпление, да спаси народа си от готвеното му робство. Забрави предпазливост и благоразумие. Досега можеше да опитва вината им, да ги предпазва от отровители, можеше да умре мърцина. Сега не можеше. Сега трябваше да живее, за да извести Дромихайта за гнусния заговор. Животът му придоби цена. Беше станал незаменим. Вече беше длъжен да се пази — не заради себе си, а заради Дромихайт.
И той реши да го запази. Дръпна се назад, отказа се да влезе в залата. Виното тоя път можеше да се окаже отровно, а можеше и Золтес да го познае. Това също щеше да означава краят му.
Никой не би го пуснал да се измъкне през вратата на двореца. Не беше от робите, които имат право на излизане. Дано го забравеше Агатокъл! Дано го не потърсеше! Ала не. Потърси го. Досетил се бе престолонаследникът, че пред гости, и то пред чужденци, следва да покаже разкоша си, да покаже, че и той пие проверено вино.
— Пробникът! — развикаха се прислужниците. — Къде е гетът?
А сега накъде?
Троил грабна едно въже и се покачи на стената. Погледна. Не беше висока. Само три човешки ръста. Закрепена върху скалистата основа, която обграждаше отдолу като каменен корниз, широк не повече от две-три стъпки. И оттам почваше страхотната бездна. А долу се зъбеше запенено морето. Ако се изтървеше, тялото му щеше да полети от камък на камък, от зъбер на зъбер, докато достигнеше скалистия бряг превърнато на кърваво месиво. И само една тясна пътечка, като ръбец в скалната стена, почваше от площадката, за да се свлече косо към нагризания бряг, в който се блъскаха прииждащите от изток вълни. Там нейде, из пещерите, разяли каменната снага на Тиризис, можеше да изчака нощта, за да отмъкне тогава някоя лодка и да поеме с нея на север. Да потърси пиратите, да продължи с тях.
Нямаше време за умуване. Всеки миг някой можеше да се изкачи горе, всеки миг часовоят от ъгловата кула можеше да надзърне насам. И той се реши. Върза въжето за един от зъбците на стената и се спусна по-него, като се придържаше с ръце и крака.
Не бе преценил силите си. Още насред път усети че пръстите му почват да отпускат, че се разтреперва цялото му тяло. Пред очите му взеха да прелитат алени облаци…
Когато се опомни, се видя с вързани ръце и нозе, захвърлен по гръб в някакво тъмно подземие. През тесен отвор до тавана проникваше слаб здрач. Болеше цялото тяло, натъртено от падането, с подновени рани. Болеше до премаляване. Ала не болката му тежеше. По-жестоко болеше другото — съзнанието, че не бе успял, че бе пропилял напразно възможността да спаси Дромихайт, да бъде полезен на Гетия. Че щеше да загине ей така мърцина, че нямаше кой да осуети злото, което заплашваше народа му. А знаеше, научил го бе — смърт заплашва роба, който е опитал да бяга. Щяха да го убият. И заедно с него щеше да умре надеждата да извести Дромихайт.