На всяка цена трябваше да направи нов опит за бягство, най-малкото да съобщи тайната на някой роб гет, като го убеди той да избяга в Гетия, обещавайки му от името на Дромихайт богата награда срещу поетия смъртен риск. Пълна беше Лизимаховата държава с роби — траки: одриси, гети, трибали — продавани като военопленници при честите гранични сблъсквания, та и от самите им родители срещу сол от елинските солници.
Не му остана много време да обмисля. Скоро в подземието се чуха тежки подковани стъпки, които спряха пред вратата на неговата килия. Тя се отвори и двамина тъмничари развързаха краката му. Той опита да стане. Болеше го цялото тяло. Зле се бе ударил при падането. Той пристъпи, олюля се, но не падна. Тръгна.
Отведоха го в двореца при Агатокъл, който, току-що излязъл от банята, лежеше по очи върху масата, а един як роб масажираше мускулестото му тяло.
Пазачите оставиха вързания затворник насред стаята и излязоха. Троил остана да чака мълчалив, готов да чуе жестоката присъда.
Агатокъл обърна главата си.
— Е, робе! — рече той. — Защо избяга?
Троил не отговори.
— От какво се уплаши? — постави нов въпрос престолонаследникът.
— Гетът не се бои от нищо — отвърна затворникът.
— Научил си, че ще ми донесат отрова и затова офейка. Да не пиеш от виното, така ли е?
— Не!
— Ако признаеш — рече Агатокъл, — няма да те убия. Отричаш ли, ще полетиш от стената!
Троил го знаеше. Тъй в Тиризис наказваха провинените роби — от стената направо в морето.
— Нищо не знам за отрова — отвърна той.
Агатокъл замълча. Ясно, все още не му вярваше. А не можеше да намери друго обяснение за неочакваната му постъпка. Той го изгледа строго.
— Или пък е трябвало ти да сипеш отровата. А си се разколебал в последния момент. Затова си побягнал…
— Не! — повтори Троил. — Казах ти, не съм чувал за никаква отрова.
На вратата застана дежурният ефеб128.
— Базилевсът идва! — извести той с ясен глас. Агатокъл скочи веднага и се омота в химатия129 си.
Застана в почтителна поза. Робът масажист се просна на колене и тъй, пълзешком, се измъкна навън. Лизимах влезе с бодра стъпка.
— Е? — рече той. — Завърши ли делото е успех?
Агатокъл отвърна почтително:
— Изпълних всичко, което ми заръча.
Базилевсът изглеждаше доволен.
— Бях длъжен да остана в, сянка. Да не се замесва моето име, ако случайно нещо се разчуе. А сега да се надяваме, че работата ще се оправи и без война. Дори Александър предпочиташе да му се подчиняват без кръв. Защото Дромихайт е опасен противник.
Агатокъл отвърна с някаква горчивина:
— Ти си по-опасен. Побеждавал си всички врагове. Нужно ли беше да поемаш такова задължение към варварите?
Лизимах го изгледа снизходително:
— За Залмоксис ли намекваш?
Агатокъл кимна.
— Не всяко задължение се изпълнява — рече баща му. — Освен това, Залмодегик още не е успял. Пък и да успее… Защо да не приемем култа на Залмоксис? Та елините не са ли обсебили от траките и култа на Орфей, на Дионис, на Арес?
— Но те не са главни божества. А Залмоксис ще измести Зевса.
— Ами самият Александър не се ли прогласи за син на египетския Амон? Нали и по монетите го изобразяваме така — с овнешките рога на Амон? Не бе ли приел персийските нрави; не се ли бе оградил с халдейски гадатели? Не е ли по-добре с един бог, както има един базилевс?
— Но той целеше тъй да сплоти край себе си покорените народи.
— Не целя ли същото и аз? Да обединя първоначално към трона си гети, трибали, кробизи, одриси и скити. Нали гетският Залмоксис е Сбелсурд на травсите130, Папай131 на скитите? Та има ли и сега някаква разлика между учението на Залмоксис и елинското питагорейство? Не е важно кой от кого е заимствувал: дали Залмоксис като роб при Питагор е възприел неговите идеи или обратно. Твърдят, че Залмоксис е живял много преди Питагор. И едните, и другите вярват в безсмъртието на душата. Нали затова и наричат гетите „даряващи безсмъртие“?
Агатокъл премисляше. Явно, колебаеше се. Все още не можеше да приеме напълно бащините си схващания.
130
травси — тракийско племе в областта между долното течение на Хеброс и Източните Родопи.