Лизимах прекъсна словоизлиянията му:
— Ако новината заслужава, аз ще ви наградя богато.
Скитът продължи да се оплаква.
— Най-малко два таланта злато ще ни трябват да покрием щетите си. Откъде ще намерим два таланта злато?
Лизимах свъси вежди. Виждаше се как премисля трескаво. И повтори решително:
— Ако заслужава — ще ги получите от мен.
Агатокъл го изгледа явно учуден, неповярвал в такава необичайна за баща му щедрост.
Зарадвани, двамата скити пропълзяха по-близо до трона. Червенобрадият заговори бързо:
— Пази се, Лизимахе! Черни облаци се сбират над главата ти. Селевк Никатор, твоят враг отвъд Понта, изпроводи цял керван със скъпи дарове за нашите първенци. Кани ги да му гостуват. Ще дойде тогава и Дромихайт, гетският вожд. И галатите134. И савроматите135. Ще се съберат наесен. И догодина ще те нападнат вкупом. Скитите и гетите, ако склонят савроматите и галатите — от север, той — от изток, от юг — Деметриус.
Лизимах трепна. Нима и Деметриус? Нали съвсем наскоро сключи мир с него? Тъкмо за това, да бъде сигурен поне от юг. Но опита да запази спокойствие. И рече:
— Слушал съм много за това. Празни приказки.
Скитът бръкна в пазвата си и извади един пергамент. Подаде му го. Лизимах го разгъна, зачете го. И усети, че действително новината заслужаваше не само два таланта, а двадесет и два. В ръцете му бе попаднало писмото на скитския цар до Селевк, в което го уведомяваше, че се е срещал с Дромихайт и се е уговорил с него да нахлуят едновременно с всички сили срещу Лизимах по даден от Селевк знак. Само че за това Никатор се задължаваше да им осигури кораби за превоз през Понта, та да ударят Лизимаха и откъм брега.
Всичко бе очаквал базилевсът — нали бе съсредоточил отбраната си към Истър136. Само за това не бе помислял — че флотата на Селевк, може би в съюз с пиратите, ще превози варварските пълчища, за да ги стовари нейде по крайбрежието, около Одесос, Дионисополис или Калатис137.
— Заслужихте наградата — вдигна той глава. — Но кажете преди това — как попадна пергаментът у вас?
Скитът намигна хитро.
— Ние сме пратениците до Селевк.
Лизимах едва успя да прикрие сянката на погнуса, която мина по лицето му. Отпрати ги с ръка.
— Идете си със здраве! Моят тезаурофилакт138 — ковчежникът ми, ще ви отброи заслужената награда.
Той плясна с ръце. Влезлият ефеб139 с позлатена броня се изпъна по войнишки. Лизимах му пошепна нещо на ухо и ефебът пак с войнишки поздрав напусна залата.
— Сега ни върни писмото! — обади се другият скит. — За да довършим задачата си.
Лизимах го прочете още веднаж. Паметта му беше все още достатъчно бистра. Можеше да мине и без препис.
Двамата скити изпълзяха доволни назад, поклониха се още веднаж доземи от вратата и си отидоха.
А Агатокъл стоеше все още слисан от необичайната щедрост на баща си. Забелязал учудването му, базилевсът се усмихна.
— Златото съвсем не е загубено — рече той. — Току-що заповядах да ги вържат и да ги предадат на скитите. С писмо от мен. С него ще съобщя на скитския цар, като на приятел, какви подлеци са неговите посланици. Тъй аз ще си запазя златото, а и скитите ще знаят, че ми е известно всичко. И тогава или ще се отдръпнат, или ще избързат, преди да са се подготвили добре. А и в двата случая аз печеля…
— Но, базилевсе… — не се стърпя Агатокъл. — Честно ли е това?
— А тяхното честно ли е? Да предадат своя цар!
— Но на теб ти направиха услуга.
Лизимах помълча, преди да отговори.
— Не само аз наказвам така предателите. Самият Филип, бащата на Александра, заповядал да убият тези, които му предали Амфиполис. „Щом като са годни да предадат съгражданите си — рекъл той, — колко по-лесно ще предадат мен.“
Агатокъл не можеше да възрази нищо срещу тоя довод. Той самият цял живот се бе гнусил от предателството. И все пак не беше сигурен защо баща му бе постъпил така — в името на справедливостта или от скъперничество. За да запази златото. Или и заради двете.
Ала Лизимах вече бе забравил за предателите и за тяхната участ. По-наложителни, по-близки мисли го тревожеха.
— Ако са поотделно — изрече гласно той колебанията си, — ще се справя лесно. Още от времето на Филип ги бием. Най-опасен беше Атей, деветдесетгодишният воин, който управляваше всички скити. Филип го победи и Атей загина в боя. Тогава и гетският цар Котела, за да има мир с Филип, му даде дъщеря си Меда за жена. Би ги и Александър. Още двадесетгодишен разгроми Сирма, царя на трибалите140. Бил съм ги и аз неведнъж. Преди тридесетина години се срещнах с цар Севт, одриският, основателят на Севтополис, който извади насреща ми двадесет хиляди пехотинци и осем хиляди конника. Десет години по-късно разбих скитите в земите отвъд Истър, когато бяха въстанали Истрия141 и Калатия.
134
галати — келтски племена, нахлули и завладели Балканския полуостров през III в. пр.н.е.