Агатокъл се осмели да възрази на баща си:
— Затова пък преди четиридесетина години Зопирион142, стратегът на Александра, загинал в Скития с тридесетхилядната си армия. Пък и аз самият няма да забравя, че бях пленник на Дромихайт. И той ме пусна, само за да не се кара с тебе.
— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го баща му рязко.
— Че не сме готови да се сразим с тях, ако са сплотени. Че трябва мъжки да се подготвим.
— Та нали това правя? Да ги разединя, да ги бия поотделно. Още това лято ще смажа Дромихайт, преди да се съедини със скитите и със Селевк. Някога аз бях само храбрец, необикновен храбрец. И толкоз. Сега трябва да бъда друг. Да бъда хитрец. Едно е да си соматофилакт143 на Александра, друго да си негов заместник…
Той се надигна и се прибра в покоите си. Остави сина си сам, замислен, смутен. Агатокъл вярваше в съобразителността, в дързостта на баща си. Лизимах беше безспорно най-добрият пълководец след Александър. Неговият поход срещу Антигон нямаше равен по майсторски замисъл и по изпълнение. Колко пъти, дори с многократно по-малки сили, бе успявал да се изплъзва от всяка клопка, докато издебне сгодния миг за противоудар. Но това не бе достатъчно сега, когато вратовете опитваха да го обкръжат отвред, както ловците обграждат с вдигнати копия и цяла глутница кучета самотния лъв. Вече не изглеждаха достатъчни само личните му качества, нужна беше и помощта на боговете. Трябваше да се разбере какво мислят боговете, каква участ му гласят. Агатокъл отдавна беше слушал за славата на сляпата жрица от Тиризис144. И ето, от толкова време живееше в града, а все още не я бе посетил.
Би трябвало да изпрати баща си при нея, той да я пита. Защото и Филип се бе допитвал до Пития от Делфи145, където служеха жреците Тракиди, и Александър бе посетил Родопската оракулка. Нямаше равни на тракийските предсказатели в целия свят. Ала Лизимах отбягваше ясновидците и гадателите. Не че не им вярваше. Може би заради друго. Не държеше да знае какво му готви Тихе146. А лошите езици подмятаха, че не ходи при тях от скъперничество, понеже не му се дават подаръци на жреците.
Агатокъл знаеше — нито той, нито който да било друг не би могъл да изпрати баща му при Сляпата. А трябваше да я питат. Сега вече им се налагаше да научат волята на боговете, да изпросят от тях съвет и поука. И щом като не рачеше Лизимах, това щеше да стори Агатокъл. И за бъдещето на баща си, и за бъдещето на царството, и за своето бъдеще.
За нето — да намисли, значеше да го извърши. Начаса той изпрати един ефеб в храма на Дионис да попита кога може да се яви пред оракула. Пратеникът се завърна скоро. На днешния ден жрицата не давала предсказания, такъв бил денят, запретен от Дионис Ясновидеца. Жреците молели благородния Агатокъл да ги почете с присъствието си утре. Тогава богопомазаната Орития щяла да му изтълкува волята на боговете.
И наистина рано на другия ден, без да спомене нещо пред баща си, метнал на гърба си снежно бял химатий147, придружен от десетина соматофилакти, Агатокъл се запъти към прорицалището.
Старият жрец го посрещна на стълбището между двете колони, които ограждаха ниския вход към храма. Въведе го почтително във вътрешната зала, осветявана слабо през кръглия тавански отвор. Стените, опушени от ежедневните жертвоприношения, бяха покрити с барелиефи, изобразяващи мистериите на Дионис и дивите оргии на менадите148, които с тирсове в ръце преследват из горите жертвените бикове и елени. А над тях, до самия свод, личаха загадъчните, необясними за простосмъртните, тракийски орнаменти с магическа сила: безкрайни спирали, символизиращи живота; концентрични кръгове, скрили в себе си смисъла на битието; успоредни зигзаги, които показват взаимната връзка на всички явления. А по пода бяха наредени оброчните плочи, оставени от усърдни богомолци, с изображенията на Тракийския конник, на отвлечния от пиратите Дионис, на свирещия Орфей, на седналата заднешком върху кошута Бендида149.
И ето, иззад колонадата в дъното на храма се показа подобна на оживяла мумия сляпата жрица. С безизразно лице, прикрило радостта, която бушуваше в озлобеното й сърце. Цяла нощ не бе мигнала. Тържествуваше. Най-сетне идваше при нея. Ако не бащата, то синът. И чрез сина тя щеше да изпълни това, което бе решила — да осъществи най-сетне отмъщението си, по-жестоко от всяко друго, много по-жестоко от несполучливите й досегашни опити да го отрови, да устрои покушение срещу него, да подпомага външните му врагове.