Свещеният огън, подклаждан отвътре, избликна от олтара. И Агатокъл изля върху пламъка няколко плиски вино. Тогава старият жрец се обърна към него:
— Кажи, Агатокле, сине Лизимахов! Какво тревожи покоя ти? Какво те води да дириш съвет от безсмъртните?
Орития стоеше зад жертвеника като статуя, с прехласнато лице, сякаш не от тоя свят.
— Не за себе си идвам сега — отговори Агатокъл. — А за баща си. Защото участта на Лизимах — това е участта на царството; защото участта на царството — това е и моята участ. Отговори ми, Орития, какво трябва да стори Лизимах, за да обезвреди враговете си, за да осъществи замислите си?
Орития мълчеше, сякаш нечула думите му, докато отдолу, от подножието на жертвеника, избухна облак благоуханен дим, който я обви, скри я от погледа на богомолците. Чак тогава се чуха думите й, далечни и глухи, като ехо от гласа на божеството:
— Аз виждам. Нейде далече. Виждам евнух. Под него злато. Не вярвай на евнуси!
Агатокъл напрегна слух да разбере неясния смисъл на фъфлещите старчески устни. Ставаше дума за Пергам150. Не за друго. Там се пазеше съкровището на Лизимах. И Филетер, евнухът, беше царският тезаурофилакт. Но Филетер изглеждаше верен на базилевса. Филетер, братът на Атала, беше приятел на Агатокъл още от корпуса на царските момчета. И все пак — дали наистина някой можеше да остане верен в това толкова невярно време? Щом боговете го изричаха чрез устата на безпогрешната жрица.
Орития продължаваше бавно, сричка по сричка, като на сън:
— От глад умира катеричката, която крие лешниците си само в една хралупа.
Агатокъл бързаше да проумее смисъла и на тоя намек. Дали наистина боговете потвърждаваха хрумването на баща му да раздели богатствата си на няколко места — както катеричката крие запасите си из много хралупи в гората.
И все пак не това го вълнуваше най-много, не златото. Повече другото — съдбата на баща му, на цялото царство. Затова чакаше да чуе думи за най-важното.
И ги чу.
— Лъвът се готви за скок — добави Орития. — Лъвски скок. Ала не стига само лъвската сила. В подземието има злато. Злато за пръста, златото на славата. Великия с него изявяваше властта си. Великия каза: „За най-силния!“ Който носи златото на пръста си, ще властвува над света.
И за тия забулени слова Агатокъл се досети. Научил бе това, което му беше нужно. Ставаше дума за пръстена, който Александър бе показал на Пердика. Този пръстен, който си бе присвоил Пердика, докато Лизимах му го отне. Ала кой знае защо — дали защото още не се смяташе равен на Великия, не бе посмял да го сложи на ръката си, а го бе скътал ведно с другите си скъпоценности в съкровищницата на Пергам.
И сякаш, за да не остане повече съмнение, Орития се изправи сред дима с разперени ръце и изкрещя:
— Пръстенът на Александра! Пръстенът на славата!
Олюля се и рухна безчувствена на пода.
Саможертвата
Залмодегик се бе показал милостив. Вместо да бъде принесена в жертва на Бендида151 — посредницата между хората и Залмоксис152, Меда беше отредена за продан в робство ведно с двадесетина други нещастнички, незадоволили с хубост или трудолюбие досегашните си стопани. Всички бяха натъпкани в робската яма, дълбока шест-седем стъпки и покрита с лек тръстиков покрив.
Меда, отчаяна и обезверена, се бе свила в единия край, опряла гръб в стената, и чакаше покорно ориста си. Напразна се бе оказала помощта й, не бе успяла да спаси мъжа си. Изчезнал бе Троил. И никой не го бе видял. Тъй бе угаснал нейде, захвърлен край града и зверовете бяха разнесли костите му из степта. Вълци и лешояди. И бездомни псета, по-настървени от вълците.
Тежка беше съдбата на жената у гетите. Омъжеше ли се, все едно ставаше робиня. И при бедните, и при знатните, що могат да издържат цели хареми. Защото мъжете купуват жените си от бащите им също като робини.
Троил, макар вече от първенците, издигнал се сред другите с храброст и сила, не подражаваше на истинските аристократи. Като повечето селяни, като баща си и дядо си, и той живееше добре с единствената си жена. Меда имаше сърце да му даде грижи и нежност, достатъчни да стоплят скромния му дом, изграден по древния обичай близо до бащината му хижа, редом с хижите на другите му братя в общ двор. А наоколо десетина такива, семейни общини образуваха селото.