Ако беше сигурна, че Троил е умрял, щеше да умре и тя. Защото освен него си нямаше никого на тоя свят. Не беше отдавна то, само преди година. Тежък мор покоси селото им. Тя самата, със собствените си ръце зарови в гробовете и баща, и майка, и братя. Обезумяла от мъка, бе тръгнала из гората — къде да е, само да избяга от спомена. Така я нападна мечката — стръвницата. И ако не беше Троил, мъката й щеше да се е свършила отдавна. Ала друго бе отсъдил Оня, що дарява безсмъртие — първо да изпита блаженството, а след това — и горестта. С първия удар на вярното си копие Троил бе повалил звяра. После я бе отвел у дома си.
А вече го нямаше. И целият свят бе опустял. Дали мъртва или жива, свободна или робиня — всичко бе свършено. Имаше една надежда — да дойде смъртта, избавлението. И да се яви пред Бендида; и Бендида да я заведе при нейния Троил. И през цялата вечност, която ги очакваше, да останеха все заедно.
По небето, доскоро синьо и ясно, почваха да се набират черни, накъдрени облаци. Те нарастваха бързо, струпваха се един до друг като гигантски черни овци на пладнина. Долитаха далечни гръмотевични тътнежи.
Двама стражи пазеха нещастничките. Единият, седнал на пъна до самата яма, подпрял копието до себе си, подсвиркваше с току-що издялканата от него върбова свирка. А другият, легнал в краката му, бързаше да си навакса изгубения сън от нощното бодърствуване.
Внезапно съвсем наблизо изтрещя гръмотевица. Спящият се пробуди, привдигна се. Изфуча сърдито. И грабна лъка, опъна тетивата.
— Махай се, Гърме! — изрева той. — Запилей се по върхове и чукари!
И пусна стрелата, която бръмна нагоре. Такъв обичай имаха траките — да гонят бурята със стрели и прашки. После се върна, та седна до другаря си. И дали случайно или пък нарочно, с добро намерение, да чуе и Меда, подхвърли:
— Чу ли за Троил?
При тия думи сякаш огън опари нещастницата. Тя скочи, изправи се до стената.
— Какво? — запита безучастно другият.
— Видели го. Роб. Върти мелничен камък.
Стражът сви рамене.
— Туй е животът. Вчера заповедник — днес роб.
И продължи да надува свирката си.
Меда не можа да се сдържи.
— Кой? — запита тя, разтреперана от вълнение. Кой го е видял?
Оня се поозърна боязливо. И отвърна:
— Отде да знам! Тъй говорят. От ухо на ухо.
— А къде? Къде са го видели?
Той сви рамене.
— Някъде край Понта. Тиризис153 като че ли го думаха.
Клетата притисна с ръка сърцето си. Троил жив! Далече-далече. Но жив. Докато е жив, все има надежда. Макар и роб. Никой друг не може да му помогне. По-право мнозина могат, и Дромихайт може, ала не искат. Никой няма да помогне на отритнатия от Залмоксис. Никой — освен нея…
Само тя. Но как? Като и тя е обезсилена, безпомощна робиня. Кой да помогне първо на нея?
А бурята връхлиташе. Небето причерняваше, прихлупваше света подобно на осажден връшник. Вятърът се усилваше, зафучаваше като ранен рис. Мълниите зачестяваха. Отделните гърмежи почваха да се сливат в един непрекъснат тътен.
Двамата пазачи отново опънаха лъковете. Една след друга стрелите им политаха нагоре, без да уплашат духа на гръмотевицата. По тръстиковия навес затопуркаха едри дъждовни капки, по-често и по-често, докато накрая плисна същински порой. Мълниите затрещяха все по-наблизо и по-наблизо. Сякаш целият свят се срина върху им.
Когато трясъкът поутихна, Меда надзърна нагоре. Щеше й се да попита още нещо. И видя. Двамата стражи лежаха един връз друг ударени от гръм, превърнати на въглени.
Преодоляла най-сетне ужаса от станалото, тя съобрази начаса и извика на струпаните край нея робини: Вдигнете ме! Ама бързо!
И те послушно я оставиха да стъпи върху раменете им. Меда се изкатери до върха на ямата, изпълзя навън. Тозчас спусна дървената стълба, та да излязат и другите, после хукна през полето. Трябваше да се спаси. Сега тя беше единствената надежда на Троил. Да превари тези, които щяха да тръгнат по следите й. Сякаш небето и неговият владетел бяха пратили тази хала, за да й дадат изгледи да се спаси.
Нещастницата хукна направо, шибана от потоци вода, блъскана от пристъпите на вятъра, ослепявана от блясъка на светкавиците. Спъваше се в невидими ями, падаше в локви кал, ставаше и пак се втурваше напред. Задъхана, с бъхтещо в гърдите й пресилено сърце. Ала не спираше. Нямаше право. Трябваше да използува бурята, която й бе изпратила Бендида. Благосклонната. Защитницата на жените.
Тича целия ден през подгизнали от водата ливади, през полегнали от бурята ниви с пшеница, с ечемик и лимец, който наричаха тракийско жито; през начупени конопи и ленища. Да не я види никой, избикаляше струпаните на сушина под столетните дъбове стада и редките селца от кирпичени къщурки, покрити със слама и тръстика.