Тогава за пръв път видя голокраките елински войници и едва не припадна от уплаха и срам. Ала се окопити бързо. Трябваше. Пък и те като всички други не я закачиха, а тутакси смутени отстъпиха от пътя й. Проказа беше то, не шега. Не беше враг, с когото при равни сили да кръстосаш меча.
Продължи пак напред. Дни наред. С просия. И питане. С питане се стига и до Вавилон. Още веднаж поднови мехурите по лицето си, защото старите почваха да заздравяват.
Когато наближи Тиризис, ечемиците вече зазряваха. Подранили жетвари и жетварки поемаха към нивиците с железни сърпове през рамо.
Полето изглеждаше все така безкрайно, както досега. И изведнъж, сякаш огромен меч го бе разсякъл, равното свърши, пропадна като гигантско стъпало, под което се ширна морето като втора, бляснала на слънцето степ, по която пъплеха кристалните вълни, подобни на зелените дипли по избуялата степ.
Меда погледна надолу и отстъпи, замаяна от страшния шемет. Дълбоко под нея, в основата на отвесната скала се плискаше с бели пристъпи прибоят, сякаш я мамеше, притегляше я в бездната. И само една тънка ивица суша, подобна на гигантска стена, се вдаваше навътре. А там, на края й, в далечината, почти сред морето, се сивееха каменните зидове на твърдината Тиризис.
Меда продължи нататък. Постепенно скалният откос, по който тя вървеше, се стесняваше и пред градската порта вече й се струваше, че всеки миг ще се срине с нея долу в зиналата отляво и отдясно пропаст. Две дълбоки, заплашителни бездни отстрани като две изумрудени, непонятни чудовища.
Стражите на поста също не я спряха. Никой не смееше да посяга на луд и на прокажен. На белязан от боговете — за добро или зло. И тя продължи безпрепятствено през кривите улички, оградени с каменните стени на опрените един о друг домове без прозорци, като разпитваше срещнатите роби дали познават някой гет на име Троил.
Най-сетне една робиня се сети.
— Прикован е към мелницата в двореца — рече тя.
И като й посочи пътя, бързо свърна встрани.
Само в двореца не пуснаха мнимата прокажена. Стражите я спряха с препречени копия. Напразно ги моли клетата, напразно ги проклина. Все пак успя да разбере, че базилевсът не е в Тиризис. Тук останал само синът му, ала и той бил на лов.
И седна Меда срещу двореца да чака. Изчака го до късно следобяд, когато Агатокъл се зададе, възседнал обления си в пяна жребец. Тя се простря по очи пред коня. И Агатокъл дръпна поводите. Стражите се спуснаха да я избутат с копията си, ала нещастницата ги превари и запълзя по колене насреща му.
— Агатокле, моля те! — изплака тя. — Изслушай една злочеста жена!
Престолонаследникът беше израсъл в Тракия, та знаеше и тракийския език.
— Кажи, злочеста! — смили се той.
— Аз не съм прокажена, вярвай ми! И не се плаши от мен! Сама си направих тия белези. С огън. За да вървя спокойно по пътя. Тръгнах да диря мъжа си. Заради него го сторих.
Агатокъл я гледаше слисан.
— Откъде си, жено?
— Отдалече, от Гетия. Само тъй можех да стигна дотук.
— Та кого дириш, каза?
— Мъжа си. Роб е при тебе. Троил, най-храбрият от гетите…
— Троил ли каза? — свъси вежди той. — Непокорника? Беглеца?
— Смили се, царю! Затова съм дошла да те моля. Пусни го!
— А не знаеш ли, жено, че роб така се не пуска?
Тя издърпа вързопчето със скъпоценностите си. И му го подаде.
— Нося ти гиздилата си, царю. За откуп! Агатокъл се изумяваше все повече. Не можеше да повярва, че на света съществува такава обич. И такава женска вярност. Хрумна му нещо, хрумна му да я изпита докрай. И после да я възнагради щедро.
— Малък е тоя откуп — рече той уж недоволно. — Не стига.
Тя го гледаше, зинала от почуда и отчаяние. Отде можеше да знае цената на един роб в тоя чужд град?
— Е? — рече Меда накрая. — Напразно ли съм била път дотук? Няма ли да го пуснеш тогава?
Той се усмихна леко.
— Ще го пусна, защо да го не пусна? Но при едно условие…
— Казвай какво искаш?
— На негово място ти да останеш.
— Но аз… — запъна се Меда. — Аз само затова… Да бъдем заедно…
— Само тъй ще го пусна.
Тя погледна решителния израз на лицето му. Замисли се дълбоко. Какво трябваше да стори тогава? Да се върне ли назад? И да го остави в теглото?
Реши изведнъж:
— Ще остана! Само той да е свободен.
Тъй трябваше да стори. Единственото. Ако наистина го обичаше, ако наистина му желаеше доброто. Троил щеше да поскърби за нея, то се знае, ала накрай все щеше да се утеши. Щеше да намери друга. Важното беше той да е добре. Не Меда…