— Тогава иди при робините! — рече Агатокъл, доволен от хрумването си, още по-доволен, че в тоя неверен, лъжлив свят бе намерил истинска любов. — И чакай там!
Меда пристъпи в робското дворище. С подкосени колена премина покрай вързания Троил, който продължаваше да върти скрибуцащата мелница, и влезе в тъмното помещение на робините. Но нема сили да се отдели от вратичката, нема сили да му се нагледа.
Ето, синът на базилевса спази обещанието си. Ковачът пристъпи към роба, разчекна халката от врата му. Слисан от станалото, замаян от непрекъснатото въртене в кръга на мелницата, Троил тръгна навън с олюляващи се, като пиянски, крачки.
Един писец му подаде свит пергамент, с който му се даряваше свободата. После Троил излезе от двореца. Меда не можа да чуе каква заръка му бе предал досегашният му господар. Решил бе Агатокъл да изведе шегата си докрай. Затова нареди на предишния си роб да изчака пред двореца, за да му даде награда за вярната служба. И отсега се наслаждаваше на радостната изненада, що му готвеше. Отде можеше да допусне, че гетът нямаше търпение да чака, че бързаше час по-скоро да превари предателя Золтес, да спаси Дромихайт. И че веднага, щом получеше свободата си, щеше да зареже и Тиризис, и царската награда, и да запраши по пътя на север.
Меда се отдръпна назад в тъмната стая. Повече нямаше да го види. Направила бе за него всичко по силите си. И беше доволна от себе си. Ала без него не можеше да живее.
Тя отпра торбичката с отровата и изсипа в устата си горчивия прах. Преглътна с мъка. И се сви в ъгъла, зачака смъртта.
Тогава от двореца дотича една слугиня, изправи се отгоре й.
— Бързо! Господарят те вика!
Меда се надигна. Вече усещаше слаби болки в корема. И тръгна. Изправи се пред сина на базилевса. Зачака мълчаливо.
Усмихнат, доволен от себе си, той заговори:
— Хвала на тебе, жено! За твоята вярност ти давам награда. Каквато заслужаваш. Пуснах мъжа ти, който те чака пред портата. Дарувам и теб свободата. Бъдете щастливи двамата! Заслужихте го. Блазе на Троил, че има такава невяста!
А не можеше да проумее защо нещастницата го гледа с такъв обезумял, трескав поглед. Защо не скача да целуне сандалите му от благодарност.
И добави:
— Ето, връщам ти накитите! И ти давам моя сватбен подарък. Тази златна огърлица. Да си спомняте, да споменавате Агатокла!
Внезапно Меда прижълтя и се свлече на каменните плочи. Агатокъл се приведе над нея.
— Какво ти е?
Тя успя да промълви през посинелите си устни:
— Не знаех… Не можех да бъда робиня… Взех отрова…
И изгуби съзнание.
Злокобното съкровище
Лизимах закотви триерата си далеч от пристана, а той слезе на брега с една лодка. Там се бави малко, докато отгоре се спусна забързан, почти тичешком синът му. Двамата се уговориха нещо набързо. После Агатокъл се изкачи отново в града, а базилевсът се върна на кораба.
Дори от морето, от борда на триерата се видя каква суматоха настана. Войскарите, тръгнали във верига, подкараха пред себе си цялото население на Тиризис158. Мъже, жени, деца, старци — всички. Скоро никой не остана зад високите стени. Градът опустя. Дори и стражевите кули се оголиха, без часовои, които иначе никога не напускаха постовете си, вперили поглед в морската шир. Войниците опразниха и пристанищното селище. Подгониха нагоре, към високото плато, и кръчмарите, и момичетата от увеселителните домове, и хамалите от кея, и рибарите. Изведоха всички към вътрешността на страната.
Тогава, убеден напълно, че никой няма да ги види, Лизимах даде заповедта си на триерарха159 — капитана, който пък я препредаде на помощниците си. Голите гребци, наредени в три редици, размахаха веслата под такта на тъпана. Двамата кормчии извиха кормилните си весла, насочиха триерата към пристана.
Агар в това време стоеше облакътен върху долната палуба и гледаше замислен брега. Какво ли пак го очакваше тук? И досега не можеше да си обясни защо го държа толкова време затворен базилевсът. И защо пък след това го отведе с кораба си. Но пак затворен, все в окови, все в трюма. За какво го наказваше така? А всъщност наказание ли беше това или нещо различно? Защото, ако беше за наказание, колко му струваше да го продаде роб, да го хвърли в тъмница, да му отреже главата?
Никъде не го пуснаха на свобода. Чак накрая съвсем случайно Агар чу, че наблизо бил Пергам160. Подразбра, че нещо става на кораба по непрекъснатото топуркане през цялата нощ на палубата, по тракането на изнасяните от трюма амфори и внасянето на тяхно място някакви тежки сандъци.