Водата ги пое, повлече ги по течението. Стрелите взеха да падат все по-назад и по-назад.
Раненият дори не опита да извади забитото острие. Нямаше време. Сега по-важното беше да достигне другия бряг.
А вълните към талвега ставаха все по-силни, все по-яростни и непреодолими. Заливаха гърба на жребеца, от време на време заливаха и главата му. Скил усети, че нещастното добиче почва да отмалява. Видя множеството стрели, които стърчаха забити в гърба му. Видя кървавите струички от раните, отмивани, от водата. Ясно, нямаше да издържи дълго, дори ако наконечниците не бяха отровни.
Наистина не издържа. Навярно оставаха стотина крачки до брега, не повече, когато конят направи последен опит да се изхвърли над водата. После потъна. Ездачът остана да разчита само на себе си. И той заплува нататък с една ръка, защото другата беше скована от раната. Обезсилено беше цялото му тяло — и от загубата на кръв, и от ледената пролетна вода. Все по-трудно ставаше да размахва здравата си ръка, да пляска с крака, да се задържа над кипналите струи.
Отровният пръстен
На робите разчиташе най-много Орития — на гети14, кробизи15, одесити, одриси16, тиризи, на скити и савромати17, които слугуваха из домовете, мелеха житото, месеха хляба, готвеха, правеха грънци, ковяха мечове и сърпове, строяха нови къщи, потягаха градските стени, копаеха лозята, пасяха овцете и кравите, гребяха в лодките на рибарите.
Всеки роб е скрит бунтовник — тъй мислеха елините. Спартанците дори убиваха тоя илот18, когото намереха нощем извън колибата му. По какъвто и да е повод. Орития знаеше — не всеки. Имаше и кротки хорица, примирени, смазани от теглото. Ала не бяха малко и ония, които опитваха с каквото могат, та дори с цената на живота си, да дадат своя принос за гибелта на поробителите.
Сляпа беше Орития, старата жрица предсказателка. Ала виждаше живота, оправяше се по-добре от зрящите в оплетените му нишки, що свързваха и разделяха хора и общества. Известно й бе какво може да научи от робите, какво — от знатните или от свободните. И събираше, подреждаше в побелялата си глава знанията, които все някога можеха да й потрябват, да послужат за градеж на нейното отмъщение. Тъй и запенените струи на пролетния поток се надигат зад бента, набират, сили, докато разкъсат и пометат всичко по своя път.
Отмъщение! Единствено за него живееше сега Орития; единствено за него вършеше упорито и всеотдайно, като къртица в земния мрак, своето опасно дело. Защото откриеше ли я Лизимах, никой нямаше да я отърве, макар че беше главна жрица на Дионис, една от най-личните прорицателки на света.
От роб виночерпец, който беше длъжен да опитва вината на стратега Аристон, беше научила преди време, че базилевсът е намислил да иде в Тиризис19. Затова и тя, гонена от своите Еринии20, жадна за мъст, напусна знаменитото прорицалище на Дионис в Родопе, където се ползуваше с почитта на жреци и богомолци, на траки и елини, на селяни и господари, на стари и млади. И се завря тук, в тоя суров край, навръх тоя скалист нос, проточен в морето. Да чака и да плете мрежата на своята разплата…
И тук, пак от роб научи за похода, що замислял Лизимах; за похода, в който разчитал веднаж завинаги да се разправи с Дромихайт, размирния цар на войнствените гети.
Току-що бе заръчала на един роб — каруцар, тръгващ със стопанина си по търговия към Гетия, да намери Дромихайт и да му съобщи тая вест. То се знае, не тя самата му го каза. Изпрати при него друг роб, на когото пък беше дала тая заръка чрез трети. Заплашила го бе, че ако не изпълнеше повелята й, ако се отметнеше, Дионис щеше да го намери накрай света, за да го порази. А и тя, макар и сляпа, вижда по-добре от другите — познава кой какво замисля. И прокраднеше ли се в главата му уплаха или алчност, за да го тласне към измяна, тя щеше да узнае начаса и да го срази със своето проклятие. А славата й беше толкова голяма, че малцина биха дръзнали да не я зачетат.
Пък не само на робите, и на свободния народ — демоса21 разчиташе Орития; на демоса, който пъшкаше под тежката пета на Лизимах. Защото единствени железните му фаланги задържаха на власт тираните. И не само в Тиризис, а и в Истрия22, в Калатис23, Томи24, Дионисополис25; и в Одесос26, в Бизоне27, в Аполония28, Анхиалос29 и Месамбрия30. Само силата на Лизимах крепеше олигархията31 в елинските градове по Понтийското крайбрежие. И не само тук, а по целия свят, където беше стъпил кракът на Александър32. Тя им даваше власт да ограбват, да притесняват както робите, така и бедния работен народ.
21
демос — свободно градско население, разположено в обществената йерархия между аристократите и робите.
32
Александър Велики — цар на Древна Македония, роден 356 г. пр.н.е., заел престола 336 г. и умрял при исторически неизяснени обстоятелства 323 г. пр.н.е.