Лятото беше в разгара си. Селяците, приведени сред жълтите ниви, размахваха сърповете си и отмятаха ръкойка след ръкойка. По гумната покрай редките селца подранилите стопани вършееха разстланите снопи с коне и дикани, а отстрани жените и девойките отвиваха с лопати овършаното. В тия размирни времена трябваше да приберат колкото може по-рано родитбата и да я заровят в подземните ями. Защото размърда ли се войската, коя да е, може да опожари посевите и кръстците, може да отмъкне цялото още неукрито зърно. А с това зърно и при елини, и при гети, и при скити ще трябва да приживее и жетварят, и жена му, и челядта му до идното лято. С това семе трябва да засее наесен нивиците си.
Небето беше чисто и безоблачно. Може би цял месец не бе паднала ни капка дъжд и пръстта се бе нарязала от дълбоки, грозни пукнатини. Пътеката, застлана с няколко пръста прах, криволеше между натежалите жита и се губеше в далечината, размазана от трепкащата мараня. От време на време, при всеки полъх на вятъра по нея се надигаха прашуляците в тъмни калносиви повлекла, сякаш отдолу димеше невидима жарава.
Самотният странник, изкривен и прегърбен от лошо зарасналите рани, куцукаше по пътя. Изморен, изтощен от робското ядене и от убийственото въртене около мелничния камък… Вървеше. Само понякога, изрядко, спираше да изрони шепа жито от нависналите класове и отново поемаше напред, дъвчейки ги пътем. Другаде — да обрули няколко още неузрели диви круши и киселици. Мъчеше го жаждата. Безводна е и без това тая земя. А сега, в сушата, нийде се не мярваше ни речица, ни ручейче, ни локвица дори.
Наоколо се ширеше Тиризия, чужда, непозната. Ако беше в своя край, със затворени очи щеше да намери всеки от малобройните кладенци, дълбоки десетки човешки боя. Но тук чакаше пътеката сама да го отведе до водата.
Най-сетне привечер тя го отведе. Встрани от пътя стърчеше малък каменен пръстен. И нищо друго. От превъртяната му средина се спускаше надолу, сякаш бездънен, почти пресъхналият кладенец. Само това. Ни въже, ни мех за водата. А наоколо — пустош, никой, от когото да поиска въже и мех. В ямките на копитата на добитъка, идвал тук на водопой, се бе задържала малко мътна вода. И Троил отпи от нея. Нямаше избор. Тръгна пак. Легна да спи, когато нощта превали и луната потъна зад далечния кръгозор, а премалелите му нозе взеха да се спъват в неравностите на пътя и от това босите му пръсти се израниха до кръв.
Още преди изгрев скочи на крака. Селяните бяха захванали отдавна жътвата, още по тъмно. По носиите им разбра, че бе напуснал Тиризия и сега преминаваше през страната на кробизите176. Разни носии, разни нрави, но близки, разбираеми езици — защото бяха все траки, като гетите, трибалите177, уздицензите178, одеситите; все потиснати, заробени от омразния Лизимах. Всички поглеждаха с надежда към Дромихайт, който, отстъпвайки тая част от Гетия, която се простираше на юг от Истър179, бе решил да укрепи Задистрийска Гетия, да я противопостави на Лизимах и на целия елински свят.
Самотен орач загрибаше с ралото си малка нивица, засята с бакла180. Така понякога траките торяха изтощената си земя, ако нямаха друга угар за разораване.
Троил се накани да свърне към орача, та да си изпроси къшей хляб, когато видя в далечината пушилката от препускаща насам конница. Неволно посегна към мушнатия в пазвата му пергамент. С тоя белег на челото, издаващ бягал роб, само пергаментът можеше да му даде път при потисниците.
В последния миг се поколеба. А не беше ли още по-добре съвсем да не ги среща? И той начаса се шмугна в близката конопена нива. Притихна сред извисените стъбла. Ала ония го бяха видели. Напразно се бе скрил. Само възбуди подозренията им, само направи пакост на стопанина. Двамина отбиха от пътя и прегазиха посева, изкараха с дръжките на копията си беглеца.
И там, задържал разиграния си кон, го посрещна Атробат, старият телохранител на Лизимах. Съгледал клеймото на челото му, той изсумтя:
— Ей, варварино! Кой е господарят, от когото си избягал?
Троил стисна юмруци. Ала овладя гнева си. Отдавна бе привикнал на обиди, на оскърбления. Откакто го смаза животът, откакто го отхвърлиха и боговете, и хората… Далеч от Гетия, която се бе отрекла от него, той можеше да бъде роб или пък бягал роб. Нищо повече. Само ако го приемеше отново Гетия, нещастникът щеше да се превърне отново в предишния доблестен воин. Само тогава.
И отвърна глухо:
— Аз бях роб на Агатокъл. Вече не съм. Чети! И извади свитъка от пазвата си. Подаде му го. Атробат махна с ръка.
178
уздицензи — тракийско племе, което заедно с кробизите населявало долината на р. Ятрус (Янтра).
180
бакла — бобова култура, която — както всички растения от този вид — при развитието си насища почвата, върху която расте, с азотни съединения, с което я наторява по един естествен начин.