— Как мога да ти помогна аз, базилевсе? Някакъв роб.
Един ефеб186 приближи до Лизимах, каза му нещо тихо. Тогава Лизимах стана.
— Ето как! Когато ти спасих живота, аз не подозирах кой си. Току-що го научих. Разбрах, че си пострадал от гетите. Предлагам ти дружбата си. Ти си изгоден от Гетия. Аз ще ти я върна. И чест, и сила.
Троил го погледна изпод вежди.
— Какво ще поискаш в замяна на това?
— Много малко. Да преведеш войската ми като добър пълководец оттам, откъдето Дромихайт не я очаква.
Троил вдигна очи.
— Ако откажа?
Лизимах отпусна уморено ръце.
— Не те съветвам!
И посочи с очи разголените палачи с извадени мечове, които приближиха заплашително. После прибави:
— Покажеш ли се усърден, заслужиш ли доверието ми, съдбата — Тихе187 може да нареди тъй, че ти да седнеш върху трона на Дромихайт. И после двама приятели, ти и аз, да редим съдбините на две приятелски царства.
Нищо не му струваше да обещава онова, що вече бе обещал на Залмодегик. На предателите се обещава всичко, а после не се изпълнява. Още от Александра бе усвоил това изкуство, който пък го бе научил от Филипа.
Троил премисляше трескаво. Ако откажеше с достойнство, главата му щеше да отхвръкне начаса. Не се съмняваше в това. Ведно с него щеше да загине и тайната му. И никой нямаше да предупреди Дромихайта. Трябваше ли тъй безразсъдно да погуби и себе си, и Дромихайт?
Със стиснати юмруци той отвърна решително:
— Добре! Да вървим!
Лизимах поклати глава.
— Още не! Когато му дойде времето.
Развързаха го веднага. Отведоха го да се нахрани.
Преоблякоха го като Лизимахов войник. Дадоха му право да се движи навсякъде свободно. Но той виждаше — само привидно свободно. Винаги подире му вървяха като сенки двама здравеняци, които не го изпускаха от поглед. Не би могъл да се пребори и с двамата, и то сега, тъй обезобразен, осакатен от получените рани.
Но не се отказваше от решението си. Затова бе останал жив — да изпълни своя дълг. Едва тогава щеше да получи право да живее достойно. Или да умре достойно. Налагаше му се да приспи бдителността на пазачите, да се преструва на още по-немощен, отколкото беше. И да избяга. И то час по-скоро.
Това му се удаде чак на третия ден. Троил лежеше пред палатката, загърнат с вълнения химатий188, преструвайки се, че го тресе, докато в същото време следеше през полуспуснатите клепачи всичко наоколо. И най-вече двамата пазачи, които си намираха работа уж да чешат конете си на десетина крачки от него.
В същото време и Лизимах лежеше в своята палатка, затрупан с кожи и наметала, разтърсван от истинска треска.
Внезапно се чу конски тропот. През разтворената порта на стана влетяха трима изпратени конници и току пред Троил скочиха на земята, подхвърлиха поводите на посрещналите ги слуги, после с бързи крачки се запътиха към палатката на базилевса.
Такъв миг бе чакал гетът. С рязък замах той отхвърли химатия си и с един скок яхна най-близкия кон. Пришпори го. Животното скочи напред, блъсна с гърди воина, който посегна да го задържи, и префуча през вратата, преди да затръшват двете й крила.
Подире му избухна врява. Стражарите от привратните кули надуха роговете, задрънчаха мечове в щитове. Портата отново бе отворена и през нея излетяха десетина конника, успели първи да се опомнят. Подире им взеха да се източват все нови и нови отреди, изпратени да заловят на всяка цена беглеца.
Троил, отличният ездач, един от най-добрите сред гетите, летеше с все сили към север. Умееше той да изтръгне от коня си всичко, на което беше годен. За беда, когато го възседна, този кон, вече изморен, извървял дълъг път, почваше да забавя ход.
Ето, един преследвач почна да го застига преди другите. Повече по усет Троил разбра кога врагът метна копието си. И прилепна върху конската холка189. Острието профуча над приведения му гръб, без да го засегне, и се заби в земята пред него. Само с едно пресягане гетът го грабна, обърна се, запрати го назад. Не погледна повече, нямаше време за това. Ала разбра по изоставащото топуркане на следващия го кон, че бе улучил — че част от предишната сръчност вече се бе върнала в мускулите му. Тази неочаквана развръзка смути за миг враговете, даде му малка преднина. Толкова, колкото да достигне реката. Конят не спря пред стръмния бряг, продължи по склона надолу, като се свличаше ведно с цяла лавина пръст и облак прах.